събота, 31 декември 2011 г.
равносметката.
чета си равносметката от 2010 и си мисля: "боже, или аз съм била мега тъпа, когато съм го писала това, или.. абе май няма друг вариант." що за лигавщина? била съм изживяла не знам си какво. сякаш има някакво значение какво си изживял през поредната гадна година. така или иначе съм роб на собствените си желания, мечти и цели. предполагам 2011 ме накара да израстна доста. направи ме по-цинична от преди. чакам 2012 да ме направи безчувствен непукист. и тогава всичко ще бъде повече от перфектно. но нали умираме през декември 2012. смъртта ми е предизвестена, но не ми пука. чакам я с удоволствие. отворила съм портите и ще я посрещна като гостенка, защото ще е най-прекрасното, което ще ми се случи.
сряда, 28 декември 2011 г.
...
"В този момент ми хрумва, че жените нямат нужда да ходят на работа, да слагат вратовръзка и да се пробват в голфа, за да бъдат силния пол. Те просто трябва да откажат свирките. Само това. Представям си свят без френска любов - земя от еректирали мъже. Нервни. Недоспали. Обсебени. Опасни. Свят от ходещи курове, които не могат да свършат и само това им е в главата - свирки. " ("Мъже", Ц. Стоева)
понеделник, 26 декември 2011 г.
Коледата невъзможна = Любовта по Коледа невъзможна
Слушам за пореден път за перфектния ден на Лу Руйд. Велик човек, велика песен. Но моят ден далеч не е перфектен. Коледни чудеса трънки. Няма такива и никога не е имало. Или ако има, траят от два до пет дни МАК-СИ-МУМ. Или съдбата си го връща супер тъпкано за многото хубави моменти, които ми подари от началото на месеца. Обаче чудя се... как става така, че всяка година на Коледа само на мен да ми се случват гадости? Знам, че има гладуващи деца в Африка, ама това не значи, че и аз не страдам колкото тях! Е, може би доста хиперболизирам, ама.. искам си моето малко коледно чудо. Едно такова, което да стопли замръзналите ми вътрешности и да ме направи отвратително щастлива. Може да е само за един миг. Не съм алчна и егоистична и не искам много.
Но не.. моята Коледа е невъзможна. И никога няма да бъде възможна, защото някой по-висш от мен е решил така. Най-лошото е, че този висш очевидно никак не ме обича, защото ми отне и надеждата да бъда щастливо влюбена. Най-отвратителното нещо, което може да се случи на човек, невярващ в коледни чудеса, е за момент нещо да се прокрадне около него и той да се заблуди, че това е нещо различно, и в следващия миг да види как мъжът, в когото е влюбен, се целува с рандъм момиче. Тогава изтръпваш целия, не знаеш какво се случва, обхваща те параноя и единственото, което ти идва да направиш, е да избягаш със сълзи на очи, които бавно покриват лицето ти като прозрачна пелерина. Всъщност, дори и това не помага. Да бъдеш rejected е най-гнусното нещо на света. Особено когато е толкова явно и очеизваждащо. Иска ми се да забия юмрук в лицето на онзи, който е измислил тъпотията, че противоположностите се привличат.
Ех, де да можехме да си сглобяваме мъже по Коледа.
Моят щеше да изглежда като Колин Фарел... или младия Марлон Брандо.
.jpg)
Ще има бенки по лицето.
Ще обича да носи брадата си и да не се чувства в кожата си, когато я няма.
Много, ама много ще обича да ме прегръща.
Не е задължително да слуша музиката, която и аз слушам. Достатъчно е, че ще слуша чувствена музика, която лесно да може да докосне душата му.
Ще е перфектният любовник, знаещ как да ме побърка с една целувка.
Ще е най-нежният мъж на света, който ще милва лицето ми, за да ми покаже колко ме обича и ще отмята онези сладки кичури, които падат и скриват сините ми очи, защото няма да може да отлепи погледа си от тях.
Ще ми казва, че имам най-сладките тръпчинки на света, въпреки че аз смятам, че те са най-гадната част от лицето ми.
Ще обожава да пише, но няма да пише как да е. Ще бъде велик поет - като Шели или пък като Буковски. И всеки път щом напише нещо, ще ми го прочита, докато ме държи в топлите си прегръдки като малко пухкаво кученце.
А аз ще примирам от сладост всеки път, щом ме целуне. Защото ще има най-сладките устни на света. Защото когато ме целуне, малък ток ще преминава между нас.
И много, много, много ще ме обича заради това, което съм.
.
.
.
Жалко, че такъв типаж не съществува.
Но не.. моята Коледа е невъзможна. И никога няма да бъде възможна, защото някой по-висш от мен е решил така. Най-лошото е, че този висш очевидно никак не ме обича, защото ми отне и надеждата да бъда щастливо влюбена. Най-отвратителното нещо, което може да се случи на човек, невярващ в коледни чудеса, е за момент нещо да се прокрадне около него и той да се заблуди, че това е нещо различно, и в следващия миг да види как мъжът, в когото е влюбен, се целува с рандъм момиче. Тогава изтръпваш целия, не знаеш какво се случва, обхваща те параноя и единственото, което ти идва да направиш, е да избягаш със сълзи на очи, които бавно покриват лицето ти като прозрачна пелерина. Всъщност, дори и това не помага. Да бъдеш rejected е най-гнусното нещо на света. Особено когато е толкова явно и очеизваждащо. Иска ми се да забия юмрук в лицето на онзи, който е измислил тъпотията, че противоположностите се привличат.
Ех, де да можехме да си сглобяваме мъже по Коледа.
Моят щеше да изглежда като Колин Фарел... или младия Марлон Брандо.
Ще има бенки по лицето.
Ще обича да носи брадата си и да не се чувства в кожата си, когато я няма.
Много, ама много ще обича да ме прегръща.
Не е задължително да слуша музиката, която и аз слушам. Достатъчно е, че ще слуша чувствена музика, която лесно да може да докосне душата му.
Ще е перфектният любовник, знаещ как да ме побърка с една целувка.
Ще е най-нежният мъж на света, който ще милва лицето ми, за да ми покаже колко ме обича и ще отмята онези сладки кичури, които падат и скриват сините ми очи, защото няма да може да отлепи погледа си от тях.
Ще ми казва, че имам най-сладките тръпчинки на света, въпреки че аз смятам, че те са най-гадната част от лицето ми.
Ще обожава да пише, но няма да пише как да е. Ще бъде велик поет - като Шели или пък като Буковски. И всеки път щом напише нещо, ще ми го прочита, докато ме държи в топлите си прегръдки като малко пухкаво кученце.
А аз ще примирам от сладост всеки път, щом ме целуне. Защото ще има най-сладките устни на света. Защото когато ме целуне, малък ток ще преминава между нас.
И много, много, много ще ме обича заради това, което съм.
.
.
.
Жалко, че такъв типаж не съществува.
събота, 24 декември 2011 г.
i hate the way you hurt me, but i can't get enough of your love.
Добре. Нека си задам въпроса така. Какво правите, когато човекът, заради когото сте изгубили почти 3 години от ценния си живот, обичайки го, по ваше мнение той просто ви е използвал сексуално, поради което вие сте престанали да общувате с него, ви заговори?
Дали му отвръщате?
Или пък се правите на ненормални, все едно не ви е казал нищо?
Дилема. Голяма. Отвратително огромна.
Супер масивна.
Та.. снощи това ми се случи и сега се чувствам странно.
Какво се отговаря на "Щом съм те поздравил и съм те прегърнал, значи ми е приятно да те видя. Пък и ти без това нямаше да го направиш, ако не бях аз."?
Озадачаващо е.
За момент почувствах огромната нужда да му изкрещя в лицето какво съм изпитвала към него, но в следващия миг размислих. Знам, че трябваше да реагирам на секундата, но единственото, което можех да си помисля, беше "WTF, защо той ми говори? Не бях ли достатъчно ясна с игнорирането си?" Или просто съм станала мега предпазлива към него.
И не мога да спра да мисля за това, което Мартина ми каза.
[24.12.2011 г. 15:37:09] Мартина: не е истина колко те променят някви случки. мислиш си че цял живот ще бягаш и изведнж без да се усетиш, виждаш че се бориш и знаеш кво искаш... и обратно... ако винаги си вървял след тва което искаш и супер много са те сринали, се затваряш дотам че всяка една крачка ти се струва унижение. но в момента въпреки че и аз съм ебати положението, мисля да изстискам до последно квото мога, за да знам поне... то винаги е или не или да, няма средно
При мен.. беше второто. Абе.. цялото положение е отвратително извратено. Като реших да го забравям, все си повтарях "някой ден ще разбере, че съм била готова на всичко за него и ще съжалява", както и "някой ден ще се срещнем пак", както и естествено "някой ден ще сме заедно и ще бъдем щастливи, а аз ще бъда госпожа Георгиева". А сега, когато го виждам почти година по-късно и ми говори, не знам дали искам някое от тия неща да се случи. Просто.. искам да знае, че съм чувствала нещо изключително силно към него, което ме е променило със 180 градуса. Нали в крайна сметка по това познаваш истинския мъж - променя те веднъж завинаги и израстваш с 5-10 години, без да си се усетила как.
И понеже напоследък се превръщам в нещо неопределено - уж жена, но действащо като мъж, а той е в основата на всичко, или поне в началото на тези процеси, които доведоха до това положение, мисля, че ако най-после излея парата от себе си, ще ми помогне да се издигна над всичко преживяно. Ще се оттърва от товара и ще знам, че в крайна сметка съм му казала всичко, което съм имала да му кажа. Всеки случай е по-добре от да продължавам да го подминавам като малка гара все едно никога не е съществувал. Най-малкото, защото съществуваше. И премина през космоса ми като ярка комета, която ме изгори и подпали пожар в мен, за да ме превърне в това, което съм.
Дали му отвръщате?
Или пък се правите на ненормални, все едно не ви е казал нищо?
Дилема. Голяма. Отвратително огромна.
Супер масивна.
Та.. снощи това ми се случи и сега се чувствам странно.
Какво се отговаря на "Щом съм те поздравил и съм те прегърнал, значи ми е приятно да те видя. Пък и ти без това нямаше да го направиш, ако не бях аз."?
Озадачаващо е.
За момент почувствах огромната нужда да му изкрещя в лицето какво съм изпитвала към него, но в следващия миг размислих. Знам, че трябваше да реагирам на секундата, но единственото, което можех да си помисля, беше "WTF, защо той ми говори? Не бях ли достатъчно ясна с игнорирането си?" Или просто съм станала мега предпазлива към него.
И не мога да спра да мисля за това, което Мартина ми каза.
[24.12.2011 г. 15:37:09] Мартина: не е истина колко те променят някви случки. мислиш си че цял живот ще бягаш и изведнж без да се усетиш, виждаш че се бориш и знаеш кво искаш... и обратно... ако винаги си вървял след тва което искаш и супер много са те сринали, се затваряш дотам че всяка една крачка ти се струва унижение. но в момента въпреки че и аз съм ебати положението, мисля да изстискам до последно квото мога, за да знам поне... то винаги е или не или да, няма средно
При мен.. беше второто. Абе.. цялото положение е отвратително извратено. Като реших да го забравям, все си повтарях "някой ден ще разбере, че съм била готова на всичко за него и ще съжалява", както и "някой ден ще се срещнем пак", както и естествено "някой ден ще сме заедно и ще бъдем щастливи, а аз ще бъда госпожа Георгиева". А сега, когато го виждам почти година по-късно и ми говори, не знам дали искам някое от тия неща да се случи. Просто.. искам да знае, че съм чувствала нещо изключително силно към него, което ме е променило със 180 градуса. Нали в крайна сметка по това познаваш истинския мъж - променя те веднъж завинаги и израстваш с 5-10 години, без да си се усетила как.
И понеже напоследък се превръщам в нещо неопределено - уж жена, но действащо като мъж, а той е в основата на всичко, или поне в началото на тези процеси, които доведоха до това положение, мисля, че ако най-после излея парата от себе си, ще ми помогне да се издигна над всичко преживяно. Ще се оттърва от товара и ще знам, че в крайна сметка съм му казала всичко, което съм имала да му кажа. Всеки случай е по-добре от да продължавам да го подминавам като малка гара все едно никога не е съществувал. Най-малкото, защото съществуваше. И премина през космоса ми като ярка комета, която ме изгори и подпали пожар в мен, за да ме превърне в това, което съм.
петък, 23 декември 2011 г.
If you could only see, the beast you’ve made of me.
.
.
.
Тя слушаше. Винаги слушаше, когато се чувстваше така. Отхвърлена.
Стаята я затваряше между четири бели стени, които я дебнеха и чакаха удобния момент да счупят гръдния и кош с натиска си. Тя знаеше. Тя виждаше. Тя усещаше, но никога не предприемаше нищо. Нямаше смисъл. И без това никой не би си направил труда да разбере извратената и нужда да изпитва болка и да се наранява.
Нещо се случваше в главата и. Нещо, което я плашеше до мозъка на костите. Сякаш демон я беше обзел, сякаш друг, а не тя самата се направляваше. Усещаше се обладана, чужда в собствения си свят, в който тя самата се бе изолирала преди време.
Всичко това го бе променил Той.
-Той е виновен. Той трябва да страда. Той трябва да кърви, както аз кървя. – крещеше в нея разгневената и душа. – Той. Той Той!!! МРАЗЯ ГО! НЕНАВИЖДАМ ГО! … Не. НЕ! Не. Не. Не. Не. ОБИЧАМ ГО! И ако не изгорим заедно, ще изгоря сама.
И тя наистина гореше. Огънят в нея я караше да се наранява.
Болката вече не внасяше онова усещане за живот, тя самата беше животът, наркотикът, който я съживяваше след всяка доза.
Нямаше търпение да го види още веднъж и да я удари. Да я удари право в сърцето спринцовката с нещастието и да почувства нещо поне за миг. Адреналинът щеше да се влее във вените и, щом зърнеше ръцете му върху бедрата на една от тях, онези глупави надути пачаври около него.
И щеше да стои отстрани. Наблюдавайки. Велика. Недостижима. Неопетнена от неговата поквареност. Но щеше да отмъсти. И то не с кого да е, а с неговия най-близък.
Изгринчих... отново.
Винаги съм мразела Коледа.
Или поне от един определен период насам изобщо не я харесвам.
Не че си е виновна нещо самата Коледа, просто.. вече не е същата.
Истинската Коледа, тази, която обичам, е с мирис на портокали. Онази, на която се събуждаш и всичко навън е потънало в 60 сантиметра бял прекрасен пухкав като захарен памук сняг, който чака да се тръшнеш в него и да потънеш, правейки отчаян опит да се получат снежни ангели. И тогава тате ни караше да се облечем дебело, грабвахме шейната и заминавахме в планината да се пързаляме и да правим снежни човеци. И чак когато мръкнеше, се прибирахме, изморени от игра и тичане, а мама беше направила топъл чай, който пиехме, гледайки "Милион и едно желания". Разбирате ли.. Коледа
беше магическа, прекрасна, един ежегоден ритуал, триумф на зимата над всичко останало. И поради тази причина винаги нямах търпение да дойде. А сега Коледа се ограничава до мириса на портокали и рекламата на Кока Кола, която между другото вече е ужасна. Забравих да добавя и Сам вкъщи. :D
В един момент човек не може да се запита какво остана от този така прекрасен празник? Дали хората не сме забравили за коледната магия и коледните чудеса? Защото вече и те не се усещат.. Коледата до толкова се е комерсиализирала, че е заприличала на парад на разточителството.
И как да не я мразиш после!
Или поне от един определен период насам изобщо не я харесвам.
Не че си е виновна нещо самата Коледа, просто.. вече не е същата.
Истинската Коледа, тази, която обичам, е с мирис на портокали. Онази, на която се събуждаш и всичко навън е потънало в 60 сантиметра бял прекрасен пухкав като захарен памук сняг, който чака да се тръшнеш в него и да потънеш, правейки отчаян опит да се получат снежни ангели. И тогава тате ни караше да се облечем дебело, грабвахме шейната и заминавахме в планината да се пързаляме и да правим снежни човеци. И чак когато мръкнеше, се прибирахме, изморени от игра и тичане, а мама беше направила топъл чай, който пиехме, гледайки "Милион и едно желания". Разбирате ли.. Коледа
беше магическа, прекрасна, един ежегоден ритуал, триумф на зимата над всичко останало. И поради тази причина винаги нямах търпение да дойде. А сега Коледа се ограничава до мириса на портокали и рекламата на Кока Кола, която между другото вече е ужасна. Забравих да добавя и Сам вкъщи. :D
В един момент човек не може да се запита какво остана от този така прекрасен празник? Дали хората не сме забравили за коледната магия и коледните чудеса? Защото вече и те не се усещат.. Коледата до толкова се е комерсиализирала, че е заприличала на парад на разточителството.
И как да не я мразиш после!
Another Christmas to ruin.
неделя, 11 декември 2011 г.
за всички грешни пътища.
Слушам си Съблаймчето и си мисля за всички онези пъти, в които съм вършила неща, за които съм била убедена, че няма да бъдат с особено добри последици за мен. И все съм избирала the wrong way. И не само the wrong way, ами и the wrong people. Предполагам, проговаря в мен авантюристичната ми натура, която се стреми все към новото, непознатото, а понякога дори непознаваемото. Напоследък обаче ми се налага да подтискам тази си същност, че кой знае до какво ще ме доведе. Във всеки случай пак до грешния път и грешния избор, и грешните хора. It's a good song though. Enjoy it.
събота, 10 декември 2011 г.
сряда в петък. vol.1
"Хей, ще дойдеш ли с мен в "Петък"?"
"Ми... съжалявам, не мога."
Това ще е последното ми обаждане за вечерта. Вече съм леко бясна и си представям как разкъсвам бавно и парче по парче всяка част от Пламена. Какви са тези приятелки! Отменят срещи в последния момент и те оставят сама с плановете ти за сряда вечер, които очевидно включват много пиене и среща по женски. Но това никак няма да ме спре. Аз вече съм го решила отдавна, че тази вечер ще бъда в "Петък", ако ще и турско да стане. Натъкмявам се набързо в една ултра, хипер, мега, тера, къса пола, една тениска с по-дълбоко деколте, за да могат да се виждат прекрасно изваяните ми прелести, обувам онези сладки ботушки с пухчета и изчезвам.
Има нещо съмнително в цялото това нещо с полите. Като ги облечеш и ставаш направо секс животно. Или ако не това, поне можеш да покажеш стабилно готин дълъг крак, което в моя случай не е съвсем така. Не за друго, просто краката ми са къси. Та.. говорех за полите и за това как променят изцяло излъчването ти. Сякаш концентрират в себе си енергия, която другите дрехи не носят. Джинси - Led Zeppelin. Дънки - Atmosphere. Поли - sex.
И така. Влизам аз в "Петък", напълно непознато място с напълно непознати хора и се чудя къде да седна. Естествено решавам да бъда тежкарка и да застана на бара. Фък! Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че няма никакви столове. Обикалям бара с очи и сканирам един на два метра от мен. Бързо-бързо го придърпвам и се разполагам на него. Мда, вече всичко е чудесно.. само трябва да си поръчам бира и да бъда щастлива.
- Хей. - обръщам се непринудено към бармана. - Бира?
- Да? Каква искаш?
- Е, предложи ми нещо де. Изброявай.
- Каменица, Бекс, Хайнекен, Загорка, Пиринско...
- Пиринско да е.
Чувам едно сладко "пук" и получавам изцерителя си в зелено шише. Мисля си тайничко "Боже, колко ли трагично изглеждам. Сама на бара, пия бира. Утешавам си мъката и чакам себе си да събера смелост да отида да се запозная с Джеф Лагадек." И в тоя момент чувам някъде изотзад:
- Мислех, че никой вече не използва столове тук.
Обърнах се и в миг пред мен блесна една компания от пет мъже, наобиколили ме. Е, значи все пак положението не беше толкова зле, колкото си мислех, че е.
- Новак съм. - отговорих. - Женска му работа. Все трябва да има място, където да си стоваря нещата.
Така се запознах с тях. Петима прекрасни скиори. С прекрасни тела. Може би леко подпийнали, но това не ги правеше по-малко интересни за мен (момичето, което стои само на бара, пие си "Пиринско"-то и не познава никого в бара освен един вокалист, който разговаря с фенките си).
- Знаеш ли, че приличаш на ангелче. - изцепи по едно време Момчил.
- Да, наистина, с тези сини очи. - продължи Алеко.
- Уоу, уоу, уоу, момчета, вие не сте наред. Ама то в мене няма нищо ангелско. - чух се да изричам.
И за кратък миг се замислих, че май наистина няма качество, което да притежавам и да спада към тази категория. Аз съм всичко друго, но не и ангел такъв, какъвто мъжете го разбират. Аз съм кошмар. Един от онези, които карат порите ти да отделят прекалено много пот, онези, които те събуждат посред нощ и те разтреперват до степен n-та. Онези, които са толкова реални, че сякаш действително са се случили. И единственото, което искаш, е да го изтриеш от съзнанието си. Аз съм чиста проба mind-fucking. Захарче, от което ти става прекалено сладко и искаш бързо да го смениш с нещо друго.
Ей така, изведнъж ми се прииска да си пусна косата и да им покажа какво всъщност съм - един съккъбъс, горгоната, която крия в себе си. Издърпах ластичето и косъм по косъм косата ми се разпиля навсякъде. И като огромна магическа перелина се постла върху раменете ми. Знаех, че очите им са изцяло върху мен. Знаех и как щеше да им се отрази това. Те бяха втренчени във всяка частичка, носеща усещането за мен.
"Ми... съжалявам, не мога."
Това ще е последното ми обаждане за вечерта. Вече съм леко бясна и си представям как разкъсвам бавно и парче по парче всяка част от Пламена. Какви са тези приятелки! Отменят срещи в последния момент и те оставят сама с плановете ти за сряда вечер, които очевидно включват много пиене и среща по женски. Но това никак няма да ме спре. Аз вече съм го решила отдавна, че тази вечер ще бъда в "Петък", ако ще и турско да стане. Натъкмявам се набързо в една ултра, хипер, мега, тера, къса пола, една тениска с по-дълбоко деколте, за да могат да се виждат прекрасно изваяните ми прелести, обувам онези сладки ботушки с пухчета и изчезвам.
Има нещо съмнително в цялото това нещо с полите. Като ги облечеш и ставаш направо секс животно. Или ако не това, поне можеш да покажеш стабилно готин дълъг крак, което в моя случай не е съвсем така. Не за друго, просто краката ми са къси. Та.. говорех за полите и за това как променят изцяло излъчването ти. Сякаш концентрират в себе си енергия, която другите дрехи не носят. Джинси - Led Zeppelin. Дънки - Atmosphere. Поли - sex.
И така. Влизам аз в "Петък", напълно непознато място с напълно непознати хора и се чудя къде да седна. Естествено решавам да бъда тежкарка и да застана на бара. Фък! Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че няма никакви столове. Обикалям бара с очи и сканирам един на два метра от мен. Бързо-бързо го придърпвам и се разполагам на него. Мда, вече всичко е чудесно.. само трябва да си поръчам бира и да бъда щастлива.
- Хей. - обръщам се непринудено към бармана. - Бира?
- Да? Каква искаш?
- Е, предложи ми нещо де. Изброявай.
- Каменица, Бекс, Хайнекен, Загорка, Пиринско...
- Пиринско да е.
Чувам едно сладко "пук" и получавам изцерителя си в зелено шише. Мисля си тайничко "Боже, колко ли трагично изглеждам. Сама на бара, пия бира. Утешавам си мъката и чакам себе си да събера смелост да отида да се запозная с Джеф Лагадек." И в тоя момент чувам някъде изотзад:
- Мислех, че никой вече не използва столове тук.
Обърнах се и в миг пред мен блесна една компания от пет мъже, наобиколили ме. Е, значи все пак положението не беше толкова зле, колкото си мислех, че е.
- Новак съм. - отговорих. - Женска му работа. Все трябва да има място, където да си стоваря нещата.
Така се запознах с тях. Петима прекрасни скиори. С прекрасни тела. Може би леко подпийнали, но това не ги правеше по-малко интересни за мен (момичето, което стои само на бара, пие си "Пиринско"-то и не познава никого в бара освен един вокалист, който разговаря с фенките си).
- Знаеш ли, че приличаш на ангелче. - изцепи по едно време Момчил.
- Да, наистина, с тези сини очи. - продължи Алеко.
- Уоу, уоу, уоу, момчета, вие не сте наред. Ама то в мене няма нищо ангелско. - чух се да изричам.
И за кратък миг се замислих, че май наистина няма качество, което да притежавам и да спада към тази категория. Аз съм всичко друго, но не и ангел такъв, какъвто мъжете го разбират. Аз съм кошмар. Един от онези, които карат порите ти да отделят прекалено много пот, онези, които те събуждат посред нощ и те разтреперват до степен n-та. Онези, които са толкова реални, че сякаш действително са се случили. И единственото, което искаш, е да го изтриеш от съзнанието си. Аз съм чиста проба mind-fucking. Захарче, от което ти става прекалено сладко и искаш бързо да го смениш с нещо друго.
Ей така, изведнъж ми се прииска да си пусна косата и да им покажа какво всъщност съм - един съккъбъс, горгоната, която крия в себе си. Издърпах ластичето и косъм по косъм косата ми се разпиля навсякъде. И като огромна магическа перелина се постла върху раменете ми. Знаех, че очите им са изцяло върху мен. Знаех и как щеше да им се отрази това. Те бяха втренчени във всяка частичка, носеща усещането за мен.
неделя, 27 ноември 2011 г.
И после... нямало съдба.
Снощи по това време бях най-депресираният човек на света, защото мразя да ме лъжат. А един мъж си беше позволил да го направи. Заблуди ме, за да си легне с мен общо взето. Аз още смятам, че можехме да си спестим много драма, ако в самото начало ми беше казал " Искам да се чукам, скъпа. ". Така и така му бях навита. Но не..не искам да говоря затова. Искам да говоря за това колко тъпо ми стана, че нямаше топките да ми го каже в очите. Всъщност.. не. И за това не искам да говоря, защото е зад гърба ми вече. Надявам се да му стане максимално тъпо от постъпката му. Което е малко вероятно.
Това, за което НАИСТИНА искам да говоря, е, че СЪДБАТА Е НАЙ-ЯКОТО НЕЩО НА СВЕТА. Не мислех, че съществува. До днес. Или ако не съществува, кой ще ми обясни кой е тоя висшият, на когото му пука толкова за мен, че да ми оправи настроението толкова. Случайност?! Едва ли. Явно просто е трябвало да се случи сега, за да мога да се нарадвам максимално. И все пак... това е най-най-най-най-най-неописуемото и неразбираемото нещо, което ми се е случвало от години насам.
Та.. както обяснявах, снощи ми беше кофти вечер. Излязох с приятелки, пихме текили и всичко за момент пак беше чудесно... до сутринта, когато отново се сетих как за втори път в живота ми, ме използваха сексуално. И хоп.. от нищото се появи моят спасител в лицето на Деси със съобщението " На 02.12. Jaya the cat ще свирят в Mixtape 5 "
Онези, които ме познават ужасно добре, биха предвидили реакцията ми. За тези, които не ме, представете си, че имате шанс да видите за първи път на живо любимата си група, защото Jaya за мен са точно това. Сякаш целият свят се сви точно за минутата, в която ми каза "Jaya the cat ще идват в България" и единственото, което можех да чуя в мозъка си, беше "АААААААААААААААААААА." И всичко ми се стори възможно и прекрасно, и чудесно, и светът пак стана онзи, който виждам всеки ден - изпълнен с чудеса, които да компенсират гадостите. Съответно първото нещо, което направих, беше да си резервирам билет.
Но това не е всичко... Вижте, Jaya the cat са ми нещо като култ. Действително единствената група, която ми оправя настроението. Затова ги обичам неописуемо много. От безкрайност до безкрайност. Така че.. можете да предвидите, че съм си добавила отдавна всички членове на групата във Фейсбук. Имах ги, но никога не се осмелих да контактувам с никого от тях, защото.. е, някакси странно ми беше да възприема факта (направо несмилаем), че аз... АЗ?!?!?! бих могла да го направя. Обаче.. след като вече бях решила, че вчера е денят за чудеса, трябваше да опитам. А и бях натрупала толкова много позитивна енергия в себе си, че тя направо нямаше как да излезе от мен само с подскачане из стаята и пляскане като плиткоумен тюлен. И така.. аз най-после направих нещо, което не съм мислила, че ще имам смелостта да направя - писах на Geoff Lagadec (вокалиста на Jaya), като изобщо не съм и очаквала, че ще получа отговор. Просто.. исках да изкажа недоизказаното си огромно, не, ГИГАНТСКО ЖЕЛАНИЕ да ги видя на живо. И знаете ли, не само че получих отговор, но и можех да усетя огромната любов на Джеф към България и българите. И за момент се почувствах най-щастливия човек на света, на когото не му пука дали снощи са му съобщили, че единственото, което са искали от него, е секс, на когото му е през к*** за всички неприятности в семейството, на когото всичко му е наред.
И после.. нямало съдба.
От мен да знаете, не само че има, но и работи в наш интерес, компенсирайки ни за всички лоши неща, които са ни се случили.
Това, че ние сме малоумни и не го забелязваме, може да е само наш проблем и съответно знак, че трябва да променим нещо в себе си.
Това, за което НАИСТИНА искам да говоря, е, че СЪДБАТА Е НАЙ-ЯКОТО НЕЩО НА СВЕТА. Не мислех, че съществува. До днес. Или ако не съществува, кой ще ми обясни кой е тоя висшият, на когото му пука толкова за мен, че да ми оправи настроението толкова. Случайност?! Едва ли. Явно просто е трябвало да се случи сега, за да мога да се нарадвам максимално. И все пак... това е най-най-най-най-най-неописуемото и неразбираемото нещо, което ми се е случвало от години насам.
Та.. както обяснявах, снощи ми беше кофти вечер. Излязох с приятелки, пихме текили и всичко за момент пак беше чудесно... до сутринта, когато отново се сетих как за втори път в живота ми, ме използваха сексуално. И хоп.. от нищото се появи моят спасител в лицето на Деси със съобщението " На 02.12. Jaya the cat ще свирят в Mixtape 5 "
Онези, които ме познават ужасно добре, биха предвидили реакцията ми. За тези, които не ме, представете си, че имате шанс да видите за първи път на живо любимата си група, защото Jaya за мен са точно това. Сякаш целият свят се сви точно за минутата, в която ми каза "Jaya the cat ще идват в България" и единственото, което можех да чуя в мозъка си, беше "АААААААААААААААААААА." И всичко ми се стори възможно и прекрасно, и чудесно, и светът пак стана онзи, който виждам всеки ден - изпълнен с чудеса, които да компенсират гадостите. Съответно първото нещо, което направих, беше да си резервирам билет.
Но това не е всичко... Вижте, Jaya the cat са ми нещо като култ. Действително единствената група, която ми оправя настроението. Затова ги обичам неописуемо много. От безкрайност до безкрайност. Така че.. можете да предвидите, че съм си добавила отдавна всички членове на групата във Фейсбук. Имах ги, но никога не се осмелих да контактувам с никого от тях, защото.. е, някакси странно ми беше да възприема факта (направо несмилаем), че аз... АЗ?!?!?! бих могла да го направя. Обаче.. след като вече бях решила, че вчера е денят за чудеса, трябваше да опитам. А и бях натрупала толкова много позитивна енергия в себе си, че тя направо нямаше как да излезе от мен само с подскачане из стаята и пляскане като плиткоумен тюлен. И така.. аз най-после направих нещо, което не съм мислила, че ще имам смелостта да направя - писах на Geoff Lagadec (вокалиста на Jaya), като изобщо не съм и очаквала, че ще получа отговор. Просто.. исках да изкажа недоизказаното си огромно, не, ГИГАНТСКО ЖЕЛАНИЕ да ги видя на живо. И знаете ли, не само че получих отговор, но и можех да усетя огромната любов на Джеф към България и българите. И за момент се почувствах най-щастливия човек на света, на когото не му пука дали снощи са му съобщили, че единственото, което са искали от него, е секс, на когото му е през к*** за всички неприятности в семейството, на когото всичко му е наред.
И после.. нямало съдба.
От мен да знаете, не само че има, но и работи в наш интерес, компенсирайки ни за всички лоши неща, които са ни се случили.
Това, че ние сме малоумни и не го забелязваме, може да е само наш проблем и съответно знак, че трябва да променим нещо в себе си.
събота, 26 ноември 2011 г.
And i wish i could turn back the time.
[10:11:14 PM] JusT...MiM [...VamPSiSteR...][SMF!]: мисля си всъщност много неща,всеоще съм прекалено объркана и необмислила нещата спокойно,но знам,че ти си най-прекрасното нещо, което някогая ми се е случвало..имаш ли изобщо представа кога за последно съм била щастлива толкова, колкото в последните няколко дни. бях точно толкова щастлива преди 2 години. но сега не е моментът да мисля за тогава. мисля, че си нереален, сякаш принцът от приказките е излязъл от там и не мога да проумеяоще, че е дошъл не при коя да е, а точнопри мен. о, боже, сърцето ми ще изскочи и не мога да спра да се усмихвам... и сега, ако очакваш да ти кажа, че не съм безразлична, си прав в очакванията си, защото единственото, което не изпитвам към теб в момента, е безразличие. добре де, думата не е страшна, няма да ме изяде... мамка му, какво пък толкова... ВЛЮБЕНА СЪМ! БЕЗНАДЕЖДНО ВЛЮБЕНА.
И седя си аз.
И ги чета тея редове от 2009.
И се чудя кой дявол ме е накарал да пиша такива дивотии.
И сега.. цели 3 години след 2009 знам, че изобщо не бях влюбена тогава.
Аз дори не знаех какво е любов.
Нямах си ни най-малка представа.
Знаете ли кое е най-тъжното обаче?
Че три години по-късно аз още нямам идея що е това любов?
Не за друго.
Аз моята любов я имам в огромни количества и да я раздавам, раздавам, раздавам
като усмивка. Без пари. Без лоши чувства. Без задни мисли. Раздавам своята чиста
любов на всички, които имат нужда.
Най-тъжното в цялата история е, че аз самата никога не съм получавала любов от онези, на които съм давала или съм обичала.
А това, скъпи мои, е нещото, което май всяка година си пожелавам.
...
ИЗВОД: Време е да почна да си пожелавам неща, които реално мога да получа. Или поне шоколад. В кашони. Опакован от мармоти.
И седя си аз.
И ги чета тея редове от 2009.
И се чудя кой дявол ме е накарал да пиша такива дивотии.
И сега.. цели 3 години след 2009 знам, че изобщо не бях влюбена тогава.
Аз дори не знаех какво е любов.
Нямах си ни най-малка представа.
Знаете ли кое е най-тъжното обаче?
Че три години по-късно аз още нямам идея що е това любов?
Не за друго.
Аз моята любов я имам в огромни количества и да я раздавам, раздавам, раздавам
като усмивка. Без пари. Без лоши чувства. Без задни мисли. Раздавам своята чиста
любов на всички, които имат нужда.
Най-тъжното в цялата история е, че аз самата никога не съм получавала любов от онези, на които съм давала или съм обичала.
А това, скъпи мои, е нещото, което май всяка година си пожелавам.
...
ИЗВОД: Време е да почна да си пожелавам неща, които реално мога да получа. Или поне шоколад. В кашони. Опакован от мармоти.
VS.
неделя, 18 септември 2011 г.
Историята на една мнина бременност. vol.1
Представете си почудата ми, когато осъзнавам, че всичките ми приятелки са близки с въпросното чудо " Escapelle " . Мисля си: " Боже, това на мене никога не може да ми се случи. Защото съм отговорна и защото за разлика от тях аз ползвам презервативи и като цяло, защото на мен никога не може да ми се случи подобно чудо. " и отправям саркастично-мила усмивка към Дес, поредната , споделяща ми проблемите си и най-вече невероятното си притеснение, че може след 9 месеца да се наложи да прекара определен период в родилното. Бързичко преброявам наум всички женски индивиди, които някога са ми се обаждали в малките часове с подобно оплаквания и са свършили, изпивайки " вълшебното хапче ". Софи, Яни, Марти, Маги, Нел, Пи.. а също и Ники на втора степен, Диди, Маргарита... и изведнъж осъзнавам грозната истина, че всички около мен правят опасен секс, който винаги беше предизвикал у мен някакви тъпи женски страхове, свързани с люлки, кърмене, беберони и т.н. Ърл в тоя момент би казал " Кармата няма как да не те подмине, самозабравило се момиче. " и би бил изключително прав. Не за друго, просто кармата наистина ме преследваше, за да ми завре гадния си юмрук в лицето и да ме насини така, че да помня за цял живот случилото се.
Беше една от онези вечери, в които не можеш да мислиш за друго освен секс. Можех да го подуша от километри, а най-лошото беше, че аз самата миришех на секс. Не че бях го правила скоро, напротив, бях му сърдита на онова говедо тъпо, защото беше егоист и винаги мислеше за своите оргазми повече. Въпреки всичко не се сдържах, грабнах телефона и набрах номера му:
- След половин час у вас, ясно?!
- От кога така, гадино мръсна.
- Откакто ми се чука. - и затворих.
О, боже, нямах търпение да усетя пулсиращия му пенис в себе си, все по-надълбоко и по-надълбоко, и по-надълбоко. Подмокрях се само при мисълта за носещото наслада движение " вътре - вън ". Сложих онова сатененото бельо, цвят кафе, за което знаех, че го побърква, отгоре облякох почти прозрачната си бяла рокля и бях готова вече за разврат. Бях сигурна, че е познал, че съм пред вратата му по аромата ми на Burberry.
- Ама ти наистина си дошла, за да... сеш' се.
- Да не мислеше, че блъфирам?!
- Мислех, че се сърдиш за онази случка миналата седмица.
- Разбира се, че се сърдех. Но.. щом съм тук, това какво ти говори?
- Влизай...
Усещах погледа му по себе си. Изследваше всяка част от тялото ми бавно - от краката, повдигнати на 12 сантиметра през дупето ми до врата, ухаещ на секс.
След точно 10 минути и двамата бяхме голи. Обичах раменете му. Широки, може би леко кокалести, но когато ги обгърнех с ръце, имах чувството, че го притежавам целия. Признавам, че когато става въпрос за fingering, той е най-добрият. Успява някакси да напипа слабото ми място и да ме накара да стена до побъркване. А точно когато съм на върха от кеф, влиза в мен. И единственото, което мога да направя, е да викам " ДА. ДА. ДА.ООООО, ДА.". Вече бях свършила два пъти, когато дойде и неговият ред. Виждах удоволствието, изписано на лицето му. Беше толкова лесно да го побъркам. Ето.. виждате ли, малката веничка на челото му затупа по-бързо, той изпадаше в екстаз и точно след секунди щеше да се случи онова, което исках да получа като доказателство, че съм го умопобъркала отново. И то се случи. Само че тоя път беше различно... нещо наистина беше различно. Докоснах се. Знам, че по принцип се подмокрям лесно с него около мен, но... моят секрет не е толкова гъст..
Изведнъж усещам паниката, заливаща ме цялата като оня леген студена вода, която лисва жената на Слави и Зуека в " Дулсинея ".
- ЦЪКНИ ЛАМПАТА! ВЕДНАГА! - чувам гласа си една октава по-висок, а ръцете ми вече треперят.
- О, БОЖЕ! Извинявай, беше... - той си губи думите. Значи съм права. Значи наистина е свършил в мен. Изпадам в истерия моментално:
- Супер, мисли име на детето. Защо да не го кръстим Лора?! Не, прекалено много кучета се казват така.. Защо не Кристин, а?! А?! КАК ПО ДЯВОЛИТЕ УСПЯ ДА СВЪРШИШ В МЕН?! НАЛИ БЯХМЕ С ПРЕЗЕРВАТИВ?!
- С-скъса се. - уплашен отговои той.
- Чудесно, бъдещ татко.. чудесно.
Бях изгубила пълен контрол. Карах на автопилот и не знаех през какво минавам. Не осъзнавах и че го наранявам. Предполагам някои от вас имат идея за какво говоря. Думите излизаха от устата ми ей така, произволно. А той ме гледаше тъжно и виновно. Какво да направя, че съм гаден егоист?!
Беше една от онези вечери, в които не можеш да мислиш за друго освен секс. Можех да го подуша от километри, а най-лошото беше, че аз самата миришех на секс. Не че бях го правила скоро, напротив, бях му сърдита на онова говедо тъпо, защото беше егоист и винаги мислеше за своите оргазми повече. Въпреки всичко не се сдържах, грабнах телефона и набрах номера му:
- След половин час у вас, ясно?!
- От кога така, гадино мръсна.
- Откакто ми се чука. - и затворих.
О, боже, нямах търпение да усетя пулсиращия му пенис в себе си, все по-надълбоко и по-надълбоко, и по-надълбоко. Подмокрях се само при мисълта за носещото наслада движение " вътре - вън ". Сложих онова сатененото бельо, цвят кафе, за което знаех, че го побърква, отгоре облякох почти прозрачната си бяла рокля и бях готова вече за разврат. Бях сигурна, че е познал, че съм пред вратата му по аромата ми на Burberry.
- Ама ти наистина си дошла, за да... сеш' се.
- Да не мислеше, че блъфирам?!
- Мислех, че се сърдиш за онази случка миналата седмица.
- Разбира се, че се сърдех. Но.. щом съм тук, това какво ти говори?
- Влизай...
Усещах погледа му по себе си. Изследваше всяка част от тялото ми бавно - от краката, повдигнати на 12 сантиметра през дупето ми до врата, ухаещ на секс.
След точно 10 минути и двамата бяхме голи. Обичах раменете му. Широки, може би леко кокалести, но когато ги обгърнех с ръце, имах чувството, че го притежавам целия. Признавам, че когато става въпрос за fingering, той е най-добрият. Успява някакси да напипа слабото ми място и да ме накара да стена до побъркване. А точно когато съм на върха от кеф, влиза в мен. И единственото, което мога да направя, е да викам " ДА. ДА. ДА.ООООО, ДА.". Вече бях свършила два пъти, когато дойде и неговият ред. Виждах удоволствието, изписано на лицето му. Беше толкова лесно да го побъркам. Ето.. виждате ли, малката веничка на челото му затупа по-бързо, той изпадаше в екстаз и точно след секунди щеше да се случи онова, което исках да получа като доказателство, че съм го умопобъркала отново. И то се случи. Само че тоя път беше различно... нещо наистина беше различно. Докоснах се. Знам, че по принцип се подмокрям лесно с него около мен, но... моят секрет не е толкова гъст..
Изведнъж усещам паниката, заливаща ме цялата като оня леген студена вода, която лисва жената на Слави и Зуека в " Дулсинея ".
- ЦЪКНИ ЛАМПАТА! ВЕДНАГА! - чувам гласа си една октава по-висок, а ръцете ми вече треперят.
- О, БОЖЕ! Извинявай, беше... - той си губи думите. Значи съм права. Значи наистина е свършил в мен. Изпадам в истерия моментално:
- Супер, мисли име на детето. Защо да не го кръстим Лора?! Не, прекалено много кучета се казват така.. Защо не Кристин, а?! А?! КАК ПО ДЯВОЛИТЕ УСПЯ ДА СВЪРШИШ В МЕН?! НАЛИ БЯХМЕ С ПРЕЗЕРВАТИВ?!
- С-скъса се. - уплашен отговои той.
- Чудесно, бъдещ татко.. чудесно.
Бях изгубила пълен контрол. Карах на автопилот и не знаех през какво минавам. Не осъзнавах и че го наранявам. Предполагам някои от вас имат идея за какво говоря. Думите излизаха от устата ми ей така, произволно. А той ме гледаше тъжно и виновно. Какво да направя, че съм гаден егоист?!
вторник, 30 август 2011 г.
as we die, both, you and I. [обръщението]
и умирах - me.
и умирах - me.
и умирах - me.
май през цялото време бях само аз тази, която умираше, не само губейки частичка от себе си, но и все пак очаквайки те да ме събереш. но ти така и не се обърна назад, за да видиш онези сини очи, залепени за гърба ти.
нищо подобно не се случи.
предполагам това е, защото ти си себично копеле, което не осъзнаваше какво причинява на току-що прохождащото в любовта дете. така и така разби сърцето ми.. защо е тогава цялото това писание, ще попиташ ти, фармацевте.. защо е цялата тая дандания.?!..
"ще го преживееш. ", това би казал сега, бих го прочела в устните ти, " ще си намериш по-добър, ще ме забравиш и ще си се чудиш един ден к'во толкова си намерила в мен. "
предпочиташ да вракуваш пред това да се изправиш пред истината, нали? не за друго, но те познавам прекалено добре, за да кажа, че те е страх... изпитваш ужасение да бъдеш обичан. мисълта, че си обичан от нежно същество, те плаши до смърт, признай!
за да бъдеш още по-ужасен до отвращение, ще ти кажа..
обичам малкото ти носле, обичам да заравям пръсти в бебешки меките ти коси, обичам да наблюдавам бръчките по лицето ти, обичам да си играя с брадата ти, обичам онази сладка бенка на дясната ти буза.. обичам теб. и никога няма да можеш да промениш това.
и умирах - me.
и умирах - me.
май през цялото време бях само аз тази, която умираше, не само губейки частичка от себе си, но и все пак очаквайки те да ме събереш. но ти така и не се обърна назад, за да видиш онези сини очи, залепени за гърба ти.
нищо подобно не се случи.
предполагам това е, защото ти си себично копеле, което не осъзнаваше какво причинява на току-що прохождащото в любовта дете. така и така разби сърцето ми.. защо е тогава цялото това писание, ще попиташ ти, фармацевте.. защо е цялата тая дандания.?!..
"ще го преживееш. ", това би казал сега, бих го прочела в устните ти, " ще си намериш по-добър, ще ме забравиш и ще си се чудиш един ден к'во толкова си намерила в мен. "
предпочиташ да вракуваш пред това да се изправиш пред истината, нали? не за друго, но те познавам прекалено добре, за да кажа, че те е страх... изпитваш ужасение да бъдеш обичан. мисълта, че си обичан от нежно същество, те плаши до смърт, признай!
за да бъдеш още по-ужасен до отвращение, ще ти кажа..
обичам малкото ти носле, обичам да заравям пръсти в бебешки меките ти коси, обичам да наблюдавам бръчките по лицето ти, обичам да си играя с брадата ти, обичам онази сладка бенка на дясната ти буза.. обичам теб. и никога няма да можеш да промениш това.
вторник, 16 август 2011 г.
там, преди сто лета.
Тъпото е, че музиката винаги определя настроението ми. Може и да е обратното, но често ми се струва, че тя е виновницата за всичко. И това вероятно аз го позволявам, но.. не мога да кажа със сигурност. Иначе е необяснимо как така си стоях и се сетих за детството си.
Сетих се за там. Моето село. Там, където преживях толкова много неща. И ми стана милно. Залипсва ми да ставам рано в 8 и да излизам веднага, несресана, с неизмити зъби, грабвам кифлата с мармалад, която баба ми обикновено ми купуваше и изчезвах.
Какво правехме? Събирахме се цялата махала малки изродчета и обикаляхме улиците. Все търсехме някакви далавери, че да имаме пари, за да ги похарчим за вафли "Болярка" или ледени сокчета. А когато станеше по-приемливо като температура, излизахме навън, за да играем на всевъзможни простотии - кър, лабиринт, жоменка, шише, подаръци и какво ли още не.
Детството ми е една торба откраднати орехи, заровени с пясъка.
Детството ми е къщата на дядо Деньо, който ни учеше как да дърводелстваме, но Красимир му счупи едното длето.
Детството ми е захарно петле, от онези, червените, които циганките продаваха по 0, 25 ст.
Детството ми има дъх на липа.
Детството ми е всички онези вечери, в които стояхме до късно, за да си разказваме страшни истории за умрели хора, странни вещици, проклятия.
Детството ми е пътешествие с колело до близкото село.
Детството ми е най-добра приятелка циганка, която замина незнайно за къде.
Детството ми са "Жената на моя живот.", "Спасители на плажа.", "Алф."
Детството ми са детските филмчета по Картуун-а и Фокс Кидс от 3:00 по БТВ.
Детството ми е едно Нинтендо, пълно с "Танкове", "Супер Марио", "Доктор Марио".
Детството ми е тамагочи.
Детството ми действително ми липсва и понякога се чудя защо днешните младежи го заменят с "порастването". Не осъзнават ли, че това са най-прекрасните години от живота им, когато единственото им задължение е да извикат приятелите си и да скитосват, измисляйки си премеждия, с които да покоряват света. Защото това е, от което се нуждае едно дете. Да задоволява любопитството си, опознавайки света частица по частица.
Васил Найденов - След края на света
Сетих се за там. Моето село. Там, където преживях толкова много неща. И ми стана милно. Залипсва ми да ставам рано в 8 и да излизам веднага, несресана, с неизмити зъби, грабвам кифлата с мармалад, която баба ми обикновено ми купуваше и изчезвах.
Какво правехме? Събирахме се цялата махала малки изродчета и обикаляхме улиците. Все търсехме някакви далавери, че да имаме пари, за да ги похарчим за вафли "Болярка" или ледени сокчета. А когато станеше по-приемливо като температура, излизахме навън, за да играем на всевъзможни простотии - кър, лабиринт, жоменка, шише, подаръци и какво ли още не.
Детството ми е една торба откраднати орехи, заровени с пясъка.
Детството ми е къщата на дядо Деньо, който ни учеше как да дърводелстваме, но Красимир му счупи едното длето.
Детството ми е захарно петле, от онези, червените, които циганките продаваха по 0, 25 ст.
Детството ми има дъх на липа.
Детството ми е всички онези вечери, в които стояхме до късно, за да си разказваме страшни истории за умрели хора, странни вещици, проклятия.
Детството ми е пътешествие с колело до близкото село.
Детството ми е най-добра приятелка циганка, която замина незнайно за къде.
Детството ми са "Жената на моя живот.", "Спасители на плажа.", "Алф."
Детството ми са детските филмчета по Картуун-а и Фокс Кидс от 3:00 по БТВ.
Детството ми е едно Нинтендо, пълно с "Танкове", "Супер Марио", "Доктор Марио".
Детството ми е тамагочи.
Детството ми действително ми липсва и понякога се чудя защо днешните младежи го заменят с "порастването". Не осъзнават ли, че това са най-прекрасните години от живота им, когато единственото им задължение е да извикат приятелите си и да скитосват, измисляйки си премеждия, с които да покоряват света. Защото това е, от което се нуждае едно дете. Да задоволява любопитството си, опознавайки света частица по частица.
Васил Найденов - След края на света
Абонамент за:
Публикации (Atom)