"Ми... съжалявам, не мога."
Това ще е последното ми обаждане за вечерта. Вече съм леко бясна и си представям как разкъсвам бавно и парче по парче всяка част от Пламена. Какви са тези приятелки! Отменят срещи в последния момент и те оставят сама с плановете ти за сряда вечер, които очевидно включват много пиене и среща по женски. Но това никак няма да ме спре. Аз вече съм го решила отдавна, че тази вечер ще бъда в "Петък", ако ще и турско да стане. Натъкмявам се набързо в една ултра, хипер, мега, тера, къса пола, една тениска с по-дълбоко деколте, за да могат да се виждат прекрасно изваяните ми прелести, обувам онези сладки ботушки с пухчета и изчезвам.
Има нещо съмнително в цялото това нещо с полите. Като ги облечеш и ставаш направо секс животно. Или ако не това, поне можеш да покажеш стабилно готин дълъг крак, което в моя случай не е съвсем така. Не за друго, просто краката ми са къси. Та.. говорех за полите и за това как променят изцяло излъчването ти. Сякаш концентрират в себе си енергия, която другите дрехи не носят. Джинси - Led Zeppelin. Дънки - Atmosphere. Поли - sex.
И така. Влизам аз в "Петък", напълно непознато място с напълно непознати хора и се чудя къде да седна. Естествено решавам да бъда тежкарка и да застана на бара. Фък! Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че няма никакви столове. Обикалям бара с очи и сканирам един на два метра от мен. Бързо-бързо го придърпвам и се разполагам на него. Мда, вече всичко е чудесно.. само трябва да си поръчам бира и да бъда щастлива.
- Хей. - обръщам се непринудено към бармана. - Бира?
- Да? Каква искаш?
- Е, предложи ми нещо де. Изброявай.
- Каменица, Бекс, Хайнекен, Загорка, Пиринско...
- Пиринско да е.
Чувам едно сладко "пук" и получавам изцерителя си в зелено шише. Мисля си тайничко "Боже, колко ли трагично изглеждам. Сама на бара, пия бира. Утешавам си мъката и чакам себе си да събера смелост да отида да се запозная с Джеф Лагадек." И в тоя момент чувам някъде изотзад:
- Мислех, че никой вече не използва столове тук.
Обърнах се и в миг пред мен блесна една компания от пет мъже, наобиколили ме. Е, значи все пак положението не беше толкова зле, колкото си мислех, че е.
- Новак съм. - отговорих. - Женска му работа. Все трябва да има място, където да си стоваря нещата.
Така се запознах с тях. Петима прекрасни скиори. С прекрасни тела. Може би леко подпийнали, но това не ги правеше по-малко интересни за мен (момичето, което стои само на бара, пие си "Пиринско"-то и не познава никого в бара освен един вокалист, който разговаря с фенките си).
- Знаеш ли, че приличаш на ангелче. - изцепи по едно време Момчил.
- Да, наистина, с тези сини очи. - продължи Алеко.
- Уоу, уоу, уоу, момчета, вие не сте наред. Ама то в мене няма нищо ангелско. - чух се да изричам.
И за кратък миг се замислих, че май наистина няма качество, което да притежавам и да спада към тази категория. Аз съм всичко друго, но не и ангел такъв, какъвто мъжете го разбират. Аз съм кошмар. Един от онези, които карат порите ти да отделят прекалено много пот, онези, които те събуждат посред нощ и те разтреперват до степен n-та. Онези, които са толкова реални, че сякаш действително са се случили. И единственото, което искаш, е да го изтриеш от съзнанието си. Аз съм чиста проба mind-fucking. Захарче, от което ти става прекалено сладко и искаш бързо да го смениш с нещо друго.
Ей така, изведнъж ми се прииска да си пусна косата и да им покажа какво всъщност съм - един съккъбъс, горгоната, която крия в себе си. Издърпах ластичето и косъм по косъм косата ми се разпиля навсякъде. И като огромна магическа перелина се постла върху раменете ми. Знаех, че очите им са изцяло върху мен. Знаех и как щеше да им се отрази това. Те бяха втренчени във всяка частичка, носеща усещането за мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар