Когато чух гласът му, нещо в мен за по-малко от секунда сякаш умря. Хиляди мостове се срутиха в един и същ миг, хиляди експлозии избухнаха, за да убият покоя ми. Усетих се лека като перце, падащо от небето към земята на забавен каданс. Крайниците ми отказаха. Единствените мускули, които все още работеха, очевидно бяха тези на очните ми ябълки, защото моментално текнаха две малки поточета по бузите ми. Ако имах бутилка уиски, щях да я погълна на един дъх, за да изгори всичко по пътя си пиперливата течност с мирис на спирт. За да не усещам това, което усещах.
Болка. Боже. Нали си казах, че няма да плача повече за Илиян Кавръков. Той е тъпо копеле, което не заслужава нито една, НИТО ЕДНА ПРОЛЯТА МОЯ СЪЛЗА. И все пак, беше ми оставил нещо. Затова и се разплаках. Спомени. Спомени, които не мог да пусна просто така. Като в Everything is illuminated. Аз съм Илайджа Ууд в ролята на Джонатан Сафран Фоер и съм побъркана на тема опазването на специални за мен моменти, които намирам за скъпи и не мога просто така да се разделя с тях. Причината? Именно те са ме направили такава, каквато съм днес.
