death comes calling.

Историята на Коко не просто ме трогна. Накара ме да се замисля колко малко време имам да променя цял един начин на живот, цели 20 години на тази планета, абсолютно безсмислени - еднакво недооценени.

Лекарите казват, че ни остава малко време заедно. Равносилно е на това да бръкнат с голи ръце в гърдите ти, да изкарат сърцето ти и да го смачкат с валяк не веднъж, а много пъти, докато не стане част от нищото. "Не се безпокой, ще посрещнеш новата 2013." Тия думи не изчезват от главата ми. И не мога да спра да се обръщам назад, да се питам можех ли да направя нещо, за да я спася? Дали всичко е било по моя вина? Защото толкова пъти и пожелавах да умре, без дори да се замисля колко я наранявам. На моменти наистина го исках. На моменти далеч не го мислех. На моменти искам да се върна обратно, за да променя себе си. Да бъда дъщерята, която заслужава.

Само да можех да променя съдбата и. Да и дам надежда за живот, втори шанс, ако щеш. Не е сторила никому лошо. Цял живот е била перфектна съпруга, перфектна майка, перфектен работник... Да, правила е грешки. Но кой не ги прави? Нали затова сме хора.

Когато се раждаме, никой не пита "Защо се родих здрав? Защо аз?", но когато се появи тази болест в живота ни, не спираме да си задаваме въпроса "Защо? Защо на мен? Защо не на някого, който го заслужава?" Но кой заслужава такъв ад? Никой.

Не мога да мисля правилно.
Не мога да действам рационално.
Искам да отдам себе си на тази жена, която го е заслужила дори със самия факт, че ме е родила.
Не ми остава друго освен да се насладя на оставащото време заедно.

mama = my friend.

Преди не можех да я разбера.

Винаги и правех напук и се чудех защо на мен светът ми е крив.

Беше най-големият ми враг.

Днес.. виждам мама през друга призма. Тази на порастналото малко момиченце

и ми се иска да върна онези дни, в които не съм се отнасяла към нея така, както

една майка заслужава.

С респект.

И с уважение.

В един такъв момент искам да я прегърна силно.

Защото я обичам.

И защото е моята мама, която е жертвала себе си заради мен.

Която е вземала от своето и е заделяла, за да има за мен.

А аз - нейното малко момиченце, за което тя винаги ще се грижи.

Докато е на Земята,

докато има сили да го прави

и докато продължава да диша.

Сега я разбирам. Направила е всичко от обич.

За да не повтарям нейните грешки и да бъда безкрайно щастлива.

И в този смисъл.. няма по подходящо време от годината, за да и се отблагодаря

и да бъда до нея така, както тя винаги е била моят ангел пазител.

Обичам те, мамо. МНОГОМНОГОМНОГОМНОГОМНОГОМНОГО.

falling from you.

miss Louis Lane mood: CunninLynguists - Enemies with benefits (feat. Tonedeff)

поглеждам те в очите,

чудейки се какво се е случило с нас.

 някъде между две водки

сме променили цялостната концепция

на нещата.

първоначалният план е заменен с бета версия,

 чийто живот няма да бъде особено

дълъг.

защото ще дойде нова на нейното място.

по-лоша,

модифицирана,

изродила се.

и всичко това заради едното „Обичам те!”.

обичам те бе, гъз.

ОБИЧАМТЕ.ОБИЧАМТЕ.ОБИЧАМТЕ.

приеми ме или ме убий,

докато можеш,

докато имаш сили да го направиш.

нещо не искаш, а?

беше много силен на думи,

но не можеш да ме увиеш в кутия

със спомени

и да ме изваждаш от там,

когато ти скимне.

защото си страхливец.

знаеш значението на тази дума, нали? 

he's pretty cool, although he's not always so smart.

Седенето сама се беше превърнало в любимото ми занимание през последната седмица. Поредната вечер сама в „Малката текила”, очаквайки нещо да се случи. Паля цигара от червеното си Боро и се наливам със студен Капитан Морган с кола. През минута в главата ми се загнездва изречението „Ама че скука!”, но го гоня с алкохол. Отпивам от рома и всичко отново става някакси поносимо. Чудя се как да разнообразя вечерта – говоря си с барманите, с хората наоколо, но е същата тъпотия. Поклащам се бавно със звучащата Ета Джеймс и това е. Положението започва да става отчайващо, когато чувам в ухото си „Много сте шармантна, мадам”.

Обръщам се и виждам ходещ секс. Оглеждам го целия. Отдолу нагоре. Бели Найкове със зелени ленти. Широки дънки с дълбоко дъно. Бяла тениска на зелени райета. Черен шал. Набола брада. Бяла шапка с права козирка. Сякаш е плод на въображението ми. Излязъл от съзнанието ми, за да разообрази вечерта и да ме забавлява. Всяка дума от неговото първо изречение беше добре премерена и претеглена така, че да ме впечатли. И успя. Одобрявам го мислено за себе си и отговарям: „Поласкана ли трябва да се чувствам?”

„Не просто поласкана, а специална. Филип Петров, приятно ми е.”

„Мария Димитрва”, чувам се да отговарям.

Ама този никак не си поплюваше, знаеше как да изиграе всеки свой ход правилно така, че да е победител накрая. Въпросът беше как и аз да спечеля от цялата работа. Реално можех да му се правя на интересна цифра време, но това никак не ме устройваше тази вечер. Но опитах. Само за да покажа класа.

„Мога да Ви подаря една доста интересна вечер, мадам.”, продължаваше да ме омайва високият господинчо.

„Знам, но предпочитам да откажа секс с Вас, Петров. Предполагам това е, което имате да ми предложите?!”

„Ще говорим пак по въпроса. Надявам се да преосмислите отговора си, млада госпожице.”, отсече и изчезна из тълпата.

Мислех си, че съм прецакала нещата. Всъщност... бях повече от убедена, че съм ги прецакала. Каза, че ще се върне скоро и така не се и появи отново. Вече бях се отказала да го чакам, взех си нещата и слязох до тоалетната, като планът беше да си свърша работата там и да се изнижа към хотела. Но нищо не сработи така, както го бях измислила. Филип Петров беше по-умен от мен и знаеше как да ме надхитри. На излизане от тоалетната го видях да стои изправен срещу мен, втренчил изкусителен поглед в очите ми.

„Сега какво? Ще се следим ли?”, опитах да го скастря набързо, но не се получи. Защо ли? Защото още преди да съм казала каквото и да било, той беше допрял устни до моите и се впиваше в мен. Ръцете му бясно се разхождаха по тялото ми, за да се вкопчат в косата ми и да прилепят лицето ми все по-близо до неговото. Отдавна не бях усещала такова електричество.

„Виж. Полудявам при мисълта за теб. Имаме 47 минути. Идваш ли с мен или не?”

Това си беше Ултиматомът на Борн направо. Но изходът беше ясен. Нямаше дилема. Нямаше колебание. Нямаше дори трепване в очите ми, когато казах „Да” и двамата се запътихме към плажа.

  

wicked games.

Играеш си с мен.

Играя си с теб.

Без чувства. За една вечер. Без обвързване.

Устните ни се допират за момент,

 За да се откъснат в следващия.

Телата се докосват в миг на нежност,

Но само за секунда.

Играем си един с друг.

Играем „порочни игри”, за да видим кой ще излезе победител.

А такъв няма.

figured you out.

Когато чух гласът му, нещо в мен за по-малко от секунда сякаш умря. Хиляди мостове се срутиха в един и същ миг, хиляди експлозии избухнаха, за да убият покоя ми. Усетих се лека като перце, падащо от небето към земята на забавен каданс. Крайниците ми отказаха. Единствените мускули, които все още работеха, очевидно бяха тези на очните ми ябълки, защото моментално текнаха две малки поточета по бузите ми. Ако имах бутилка уиски, щях да я погълна на един дъх, за да изгори всичко по пътя си пиперливата течност с мирис на спирт. За да не усещам това, което усещах.

Болка. Боже. Нали си казах, че няма да плача повече за Илиян Кавръков. Той е тъпо копеле, което не заслужава нито една, НИТО ЕДНА ПРОЛЯТА МОЯ СЪЛЗА. И все пак, беше ми оставил нещо. Затова и се разплаках. Спомени. Спомени, които не мог да пусна просто така. Като в Everything is illuminated. Аз съм Илайджа Ууд в ролята на Джонатан Сафран Фоер и съм побъркана на тема опазването на специални за мен моменти, които намирам за скъпи и не мога просто така да се разделя с тях. Причината? Именно те са ме направили такава, каквато съм днес.

no need to run. and hide.

Аз съм като това голямото пухкаво-незнайно-какво-е нещо.
Искам свобода!

deliverance.

i guess i gotta fly away. far away.

cause i gotta find my way.

усещаш ли йонизирания въздух върху кожата си вече?

аз цяла година за това копнея - онзи момент, който ще си подаря, когато дойде Джули.

онази прекрасна "жена", носеща началото на лятото.

топъл бриз в косите, пясък между пръстите на краката, цветната плажна рокля, която

съм си купила от Ейдж енд Ем и която цяла година съм скатавала в гардероба си.

мохитото и книгата с многото градуси по Фаренхайт на Рей Бредбъри вече ме викат.

морето не чака, човече. пее ли, пее. една от онези моряшки песни, които можеш да чуеш

само ако допреш ухото си до рапан.

пуууууууууууф!

разбиват се една по една в скалата концентричните окръжности с незнаен епицентър.

знам обаче едно.

моят епицентър това лято ще е нейде между Варна и Бургас.

защото морето не чака, човече.

морето не чака. 

keep me where the light is.

за да видя истинското себе си, трябва да се заровя надълбоко.
да преодолея никтофобията си и да погледна зад завесата.
никтофобията, казват, е патологичен страх от тъмното.
ако тъмното е в мен, дали имам патологичен страх от себе си?
а преди не беше така.
трябва ми..
трябва ми малка надежда, огънче в тъмното, за да обърна всичко в своя полза.

to celebrate his loneliness.

когато наранява, не му пука.

тръгва си и ПУФ! 

никога не е било. 

"не се интересувам от другите.", 

казва ми и ме гледа с презрение в очите. 

преди друга песен пееше, 

не го критикувам.

сега е сам.

не го критикувам. 

виждам как примира от страх

да не е самотен. 

иска любов, 

уви, отблъска я постоянно.
живее по кодекса
"не мога да бъда обичан"
и това е.
желая на И.К. приятен живот.
нека я намери.
нека го намери.
нека да обича веднъж завинаги.

 

dream it black.

полунощ минава, а сънят бяга от мен.

общувам си само с луната.

праща ми изречения по лъчите си

и ги отразява в прозореца,

за да станат разбираеми за мен.

харесва ми.

аз пък и говоря нежни думи,

а тя се топи, и топи, и топи като

кашкавал върху препечена филийка.

казвала ли съм ти?

с нощта сме си сестри отколе.

разбираме си се, от еднакво тесто сме замесени.

една кръв тече във вените ни.

гордостите ни се ближат взаимно като

ранени животни.

нейната, ранена от Слънцето.

моята - от мъж.

но се спогаждаме за свое добро.

делим мъки, страсти, сълзи.

дочула отнякъде, че така е по-лесно

да се оттървеш от тягостта.

и се обичаме.

обичаме се, защото кой друг ще ни

обикне истински? 

Ain’t misbehaving, saving my love for you.

когато тромпетите засвирят, 

оставам безмълвна. 

пъстроцветна дъга прекосява 

всеки милиметър от кожата ми, 

за да ме събуди от 

дълбок зимен сън. 

за да влее синьо в очите ми. 

бузите ми да придобият

онова специално румено червено, 

дето си е дискретно мое.

а косите ми да отразяват живота, 

който слънцето предлага всяка утрин. 

когато заудрят по пианото, 

феерията звуци влиза в ушите ми, 

за да измине път дълъг, 

път важен, равносилен на 

най-ексртемно преживяване. 

за да стигне до едно измръзнало сърце,

което чака отдавна да бъде

намерено. 

кажете ми, че не сънувам. 

обвинете нея - виновницата! 

тя преобръща света, 

тя дава крила, 

изгражда спасителния ми пояс от реалността

и ме блъска от парапета, 

за да се гмурна в звуците.

да достигна небето 

и да умра в покой. 

защото всеки звук е мойто първо аз.

they say you're damned if you do and if you don't you're still damned.

no way.

бягам от себе си.
бягам и от теб.
бягам.
с вятъра.
с вълните.
бягам с разтапящия се сняг,
за да си отида
и да се върна
като пойна птица -
нова,
пъстрокрила.
по-красива,
променена,
по-горда
от всякога.
недостижима.
за теб.
за мен. 
бягам, за да изгоря
всички пътища назад.
да няма път.
да няма начин.
да няма избор.
да ме няма мен такава,
каквато ме познаваш.

музикален фон: The Naked and Famous - No way

cause we're ordinary people.

so... i hold my soul and die hard.

виждам последиците от разрушението навсякъде.
изпочупената врата на детската стая.
счупените чаши във витрината, слепени нелепо с някакво странно кафяво лепило.
полуизкъртеният стол, на който стоя в момента.
сякаш през къщата е минал ураган, който е изпотрошил всичко.
с майка ми се споглеждаме, докато правим пролетното почистване. и двете знаем кой е виновен за погрома.
някога бях малко бунтарче. имах толкова много стаен гняв, че той избиваше в агресия, която не можех да овладея. единственият начин беше да помитам всичко по пътя си, докато не потуша пожара в себе си. избухвах от всичко. от най-малкото. като буре с барут, на което му трябва само клечка кибрит и.. ПУФ! край. пепел. руини. болка. мислех, че се преборвам така с болката. но не. тя беше остатъчният материал, с който се опитвах да се преборя именно чрез гнева си. винаги неуспешно.
не осъзнавах до днес колко много разрушение съм донесла.
радвам се, че успях да се изманипулирам, за да се променя и овладея всичката тази опустошителна сила, която крия в себе си. страх ме е от нея. не искам  да я отключа. защото направя ли го не знам какво ще се случи с мен. ще се изпържа в собствения си сос.
болката си остава обаче.
имам си нови начини да се справям с нея.
не работят естествено. по-скоро работят временно. забравям за нея, след което се връща двойно по-силна и постоянна в живота ми.
ама... някой ден.
някой ден ще и еба майката на нея и на всичко, което си прави лоши шеги с мозъка ми.
някой ден.
някой ден просто ще избягам от демоните си.

i'm a mind fuck. 

and i hate it. 

музикален фон: Flipsyde - Someday

i'd like to meet a mad man, who'll make it all seem sane.

Пита ме "Защо точно аз?" и не мога да отговоря на въпроса. Поне не еднозначно. Не наведнъж. Не така. Веднага. Не мога да изстрелям толкова  много чувства като пъстроцветна дъга от себе си. Като шибан Скитълс. Страхувам се.
"От какво?"
Продължава с разпита.
Как от какво? Естествено, че от себе си. Та аз нямам доверие на никого. Дори на мен самата. Странно ми е дори, че го допускам толкова близо на толкова ранен етап. Аз съм охлюв. Разкривам се наведнъж, но ако ме докоснат по рогцата, се свивам надълбоко. И не могат да ме изкарат от черупката ми. Страхувам се да не бъда наранена. А искам много да съм пингвин! Да мога да се обвържа трайно за някого. Да ми поднесат най-красивото камъче от целия плаж.
"Пингвините са ми любимите животни.",отвръща ми съвсем спокойно, гледайки ме с топлота в сините като морето очи.
Разглеждам го от всеки възможен ъгъл. Наистина ми прилича на пингвин. От онези смешните. На които нищо не им е наред. Със страннатa клатушкаща се наляво-надясно походка. С гладката безкосмена кожа. С различна от останалите "човка". Особняк ми се видя още в първия момент, смея да кажа.
А пък как ми се иска да съм неговата женска пингвин. Бленувам го. Ама си оставам охлюв... Или пък котка. Краен вариант - котка с охлювски маниери. И не мога да спра да се надявам да успее да изкара дълбоко от мен малко пингвинска същност. Надявам се.
Надявам се да се окажем повече пингвини, по-малко хора.

вдъхновено от: Sarah Jaffe - Better than nothing

посветено на Мартина Чалъкова

someone as dangerous, tainted and flawed as you.

Все още те помня. Такъв, какъвто беше онзи ден, когато се срещнахме за първи път. С онова сивото палто, което някога е било на дядо ти, загинал във войната. "Kaзват, че приличам на него по черните очи", ми споделяш. Помня запленението, с което те гледах тогава, когато ми разказваше историята на живота си. Обичах черните ти къдрави коси, които падаха изящно върху бялото ти лице. Знаех, че няма да се обръснеш и тази сутрин, и на другата, и на по-другата. Не защото не искаш, а защото като малко котенце се отърквах в грубата ти буза винаги, щом ме целунеше.
Споменът за теб е един от най-милите. Не ми се иска да го пускам.

cause he knows i'm wasted. every inch of my tar black soul.

Пия си сутрешното кафе с "уникален" чаромат, но още не мога да се оттърся от дискусията, която се заформи снощи. Ние, жените, сме ужасно неразбрани същества. Вярваме, че сме еманципирани, че ни третират еднакво с мъжете. Глупости на търкалета! Жените били новите мъже. Да, действително голяма част от мъжете приличат повече на епилираната ми мрънкаща съквартирантка, отколкото на каквото и да е друго. Това обаче не променя мнението ми, че жените са все оше на светлинни години от еманципацията. Или поне докато не загърбят двойните стандарти и притесненията да бъдат равностойни на мъжете в играта.
Цялата тази дискусия започна с мен. Естествено.
Най-вече с моите нарастващи като геометрична прогресия сексуални партньори.
За мен не е проблем. Обичам да правя секс, не... не заради нуждата. О, не! Сексът е много повече от нужда или изразяване на чувствата към човека, с когото си. Сексът е тантра, себеотдаване и себеопознаване. Сексът те води до екстраз, който не може да се сравни с нищо. Дори със свръхдоза хероин. Най-добрият ми секс винаги е бил онзи, без чувства, без обвързване. Просто аз и той, сексът. Затова му се отдавам, когато мога и когато искам.

Това обаче бива възприето по друг начин от хората около мен. "Лесна си, държиш се като курва, непристойно и никой няма да иска да бъде с теб насериозно." Мда, това е, което чувам всеки ден.
И тук идва ред на идеята ми за еманципацията и двойните стандарти. На мъжете изобщо не им пука с колко преди тях съм спала. Не им пука колко имена съм жигосала в черния тефтер. Колко от тях съм обичала, колко съм искала, колко са били просто за спорта. Те не искат да знаят за сексуалните ми набези от преди. Те нямат проблем с това. Стига да знаят, че са единствените. Проблемът го създаваме ние, тъпите жени. Защото си мислим, че те действително се интересуват от бройките ни. Сами създаваме двойните стандарти, защото се страхуваме от чуждото мнение. Защото ни е страх да си признаем, че не можем да се държим като мъже. Е, аз мога. Аз имам топките да го направя. Once I thoght I'm a slut, but then I realised I'm acting like a man.

bloodsteam.

чета си аз хороскопското описание за "жената стрелец" и си мисля "ебахти вярното."
дали защото искам да се вкарам в някакъв стереотип, или защото... просто е вярно,
такива изводи не мога да направя.
когато бях малка и го четях, нищо не разбирах от него.
и все си мислех, че е пълна измишльотина.
съответно зодиите бяха напълно категоризирани почти веднага като нещо изключително
тъпо и безполезно, което няма никакво значение в общуването с хората, камо ли в
общуването с онези, странните, от другия пол.
ама вчера нещо ми изпуши и реших да си чета характеристиката според зодиака.
и стигнах до някакъв извод, че вътре има изключително голяма ударна доза истина.
наистина съм смела и спонтанна.
и наистина съм своенравна.
и мразя ограничения.
и обичам да се смея.
и се държа "а ла гарсон".
и съм "опърничавата" на Шекспир, ако искате.
и всичко толкова лесно ми доскучава, че ако мислите да сте ми нещо повече от просто
занимавка за отбиване на времето, трябва да сте НАИСТИНА, АМА НАИСТИНА интересни.
сега ме тормози една и съща мисъл.
дали съм се родила със заложени "зодиакални характеристики", които
са се отключили в следствие от преживяното или пък са се формирали сами от факта, че
са ми се случили неща, които съм пречупила през своята призма и съм преживяла, натруп-
вайки ги в себе си като някаква ненужна ръжда, която само си чака удобния момент, за
да падне.
и още нещо.. дали всички "жени стрелец" са такива като мен?
логично е, щом има общи характеристики, да са такива..
обаче аз познавам не една или две и нито една не отговаря на тея условия.
освен аз.
почвам да си мисля, че съм специалната типична "жена стрелец",за която пишат по книгите.
никакви примеси.
100% стрелец.
чист.
породист.
почти чувам обявата в съзнанието си:
"100 процентова жена стрелец, с къдрава коса, сини очи, извратен циничен ум, малко "а ла гарсон",
с предпочитания в областите на политиката и обществените събития, интерес в музиката, търси
своята сродна зодия. не е за изпускане.

п.с.: търсят се предимно близнаци.
п.с.2.: да се знае, че тя няма афинитет към козирози. не и понасят. така че, козирози, съжалявам.
търсете си друга 100 процентова жена стрелец"

дали ще сработи подобно нещо?
едва ли.
никога не сработва.

when you said it's nobody's fault, well, i guess you mean it's mine.

i thought we'd make it, but what the fuck did i know?

януарски следобеден ден в Сливен.
16:12
аз се наливам с топло кафе.
слушам Jaya, както всеки друг път.
и ето.. тръгва Nobody's fault от winamp.
пускам я на replay.
чудя се.. мамка му, защо Джефри е написал толкова готин текст, който да ме кара
да се замислям за някакви минали неща и да ме избива на философстване.
не е честно.
предполагам "миналите неща" ме направиха това, което съм в момента.
онези, които са били несподелени.
онези, които са ме наранили.
онези, които са ме накарали да прокървя до болка.
нали знаете, казват, че "това, което не те убива, те прави по-силен" and that kind of bullshit.
никога не съм вярвала в тези думи.
винаги съм смятала, че с всяко разочарование умира по една истинска частичка от мен,
която загубвам завинаги, перманентно отсъствие на "мен" от "мен" и вероятно перманентно
"отдаване" на "мен" на някого другиго, който често спорно заслужава тази чест.
и сега идва редът на онова размишление дали някога отново ще се събера цялата.
или трябва да обикалям къщите на "онези" и да им се моля да ме върнат при мене си.
техният отговор: "ми.. сори, мацка. аз не съм вземал нищо от теб. освен якия секс и яките
свирки, ама не мисля, че те трябва да се броят, защото.. е, защото ти сама си ми ги даде."
"ама.. не е така бе, пичове." ми се иска да изкрещя на света от тъпи курове, които не осъз-
нават каква притегателна сила имат всъщност."изобщо не е така. аз съм вложила част от крехката си душичка дори и в секса. и сега си я искам обратно."
иска ми се да се видя същата, каквато бях преди 3 години, сега.
една такава.. щастлива, безгрижна, оптимистична, необременена.
липсвам си. ужасно много си липсвам.
поглеждам се в огледалото и си липсвам.
и не е, за да се разочаровам от това, което съм сега.
не. напротив. гордея се със сегашното си аз, готово да мачка всички и да им докаже, че е нещо,
някой, човек, способен на велики дела.
обаче това сегашно аз никога няма да бъде онзи свръх-аз, към когото се стремя, без да се е съединило с предишното.
липсвам си. ужасно много си липсвам.
защото сега щях да съм отвъд всичко, което вълнува съзнанието.
щях да съм прескочила бариерата, водеща към самопознанието.
и пак стигам до онзи момент, в който осъзнавам, че ми трябва някой, който да ме върне назад.
да ми покаже миналото, за да продължа в бъдещето.
да отвори скрина, потънал в прах и да разкрие всички тайни и мечти, вярвания, сънища, рисунки за бъдещето, гадания.
това обаче не се случва.
и не е ничия друга грешка освен моя.

words can only do harm.

и отваряш новата страница на новата книга.
и започваш да я пишеш.
постоянно те обземат съмнения: дали някога ще я завършиш, дали изобщо си залужава да я пишеш, дали сюжетът ще е интересен.
и идеята изведнъж не ти се струва толкова готина като в началото.
затова я захвърляш в другия край на стаята, за да не ти се мярка пред очите, уморени от gлавоболието, което те мъчи.
не носиш очилата си.
знаеш, че трябва, но никога не го правиш, защото те е страх да си признаеш, че имаш проблеми с очите, макар това да ти е ясно от години.
и мразиш живота си, този толкова скучен сив живот, който затваря цветната ти същност между четири стени и постепенно губиш цветовете си един по един.
ама нямаш Первол, за да те запази, а така искаш да отразяваш дъгата в болните си очи.
шишето му отдавна е празно и няма какво да се направи по въпроса.
затова си оставаш тъжна избледняла тениска, някога носена с любов, но сега заемаща най-голяма част от коша за боклук.