равносметката.

чета си равносметката от 2010 и си мисля: "боже, или аз съм била мега тъпа, когато съм го писала това, или.. абе май няма друг вариант." що за лигавщина? била съм изживяла не знам си какво. сякаш има някакво значение какво си изживял през поредната гадна година. така или иначе съм роб на собствените си желания, мечти и цели. предполагам 2011 ме накара да израстна доста. направи ме по-цинична от преди. чакам 2012 да ме направи безчувствен непукист. и тогава всичко ще бъде повече от перфектно. но нали умираме през декември 2012. смъртта ми е предизвестена, но не ми пука. чакам я с удоволствие. отворила съм портите и ще я посрещна като гостенка, защото ще е най-прекрасното, което ще ми се случи.

...

"В този момент ми хрумва, че жените нямат нужда да ходят на работа, да слагат вратовръзка и да се пробват в голфа, за да бъдат силния пол. Те просто трябва да откажат свирките. Само това. Представям си свят без френска любов - земя от еректирали мъже. Нервни. Недоспали. Обсебени. Опасни. Свят от ходещи курове, които не могат да свършат и само това им е в главата - свирки. " ("Мъже", Ц. Стоева)

Коледата невъзможна = Любовта по Коледа невъзможна

Слушам за пореден път за перфектния ден на Лу Руйд. Велик човек, велика песен. Но моят ден далеч не е перфектен. Коледни чудеса трънки. Няма такива и никога не е имало. Или ако има, траят от два до пет дни МАК-СИ-МУМ. Или съдбата си го връща супер тъпкано за многото хубави моменти, които ми подари от началото на месеца. Обаче чудя се... как става така, че всяка година на Коледа само на мен да ми се случват гадости? Знам, че има гладуващи деца в Африка, ама това не значи, че и аз не страдам колкото тях! Е, може би доста хиперболизирам, ама.. искам си моето малко коледно чудо. Едно такова, което да стопли замръзналите ми вътрешности и да ме направи отвратително щастлива. Може да е само за един миг. Не съм алчна и егоистична и не искам много.
Но не.. моята Коледа е невъзможна. И никога няма да бъде възможна, защото някой по-висш от мен е решил така. Най-лошото е, че този висш очевидно никак не ме обича, защото ми отне и надеждата да бъда щастливо влюбена. Най-отвратителното нещо, което може да се случи на човек, невярващ в коледни чудеса, е за момент нещо да се прокрадне около него и той да се заблуди, че това е нещо различно, и в следващия миг да види как мъжът, в когото е влюбен, се целува с рандъм момиче. Тогава изтръпваш целия, не знаеш какво се случва, обхваща те параноя и единственото, което ти идва да направиш, е да избягаш със сълзи на очи, които бавно покриват лицето ти като прозрачна пелерина. Всъщност, дори и това не помага. Да бъдеш rejected е най-гнусното нещо на света. Особено когато е толкова явно и очеизваждащо. Иска ми се да забия юмрук в лицето на онзи, който е измислил тъпотията, че противоположностите се привличат.
Ех, де да можехме да си сглобяваме мъже по Коледа.
Моят щеше да изглежда като Колин Фарел... или младия Марлон Брандо.

Ще има бенки по лицето.
Ще обича да носи брадата си и да не се чувства в кожата си, когато я няма.
Много, ама много ще обича да ме прегръща.
Не е задължително да слуша музиката, която и аз слушам. Достатъчно е, че ще слуша чувствена музика, която лесно да може да докосне душата му.
Ще е перфектният любовник, знаещ как да ме побърка с една целувка.
Ще е най-нежният мъж на света, който ще милва лицето ми, за да ми покаже колко ме обича и ще отмята онези сладки кичури, които падат и скриват сините ми очи, защото няма да може да отлепи погледа си от тях.
Ще ми казва, че имам най-сладките тръпчинки на света, въпреки че аз смятам, че те са най-гадната част от лицето ми.
Ще обожава да пише, но няма да пише как да е. Ще бъде велик поет - като Шели или пък като Буковски. И всеки път щом напише нещо, ще ми го прочита, докато ме държи в топлите си прегръдки като малко пухкаво кученце.
А аз ще примирам от сладост всеки път, щом ме целуне. Защото ще има най-сладките устни на света. Защото когато ме целуне, малък ток ще преминава между нас.
И много, много, много ще ме обича заради това, което съм.
.
.
.
Жалко, че такъв типаж не съществува.

i hate the way you hurt me, but i can't get enough of your love.

Добре. Нека си задам въпроса така. Какво правите, когато човекът, заради когото сте изгубили почти 3 години от ценния си живот, обичайки го, по ваше мнение той просто ви е използвал сексуално, поради което вие сте престанали да общувате с него, ви заговори?
Дали му отвръщате?
Или пък се правите на ненормални, все едно не ви е казал нищо?
Дилема. Голяма. Отвратително огромна.
Супер масивна.
Та.. снощи това ми се случи и сега се чувствам странно.
Какво се отговаря на "Щом съм те поздравил и съм те прегърнал, значи ми е приятно да те видя. Пък и ти без това нямаше да го направиш, ако не бях аз."?
Озадачаващо е.
За момент почувствах огромната нужда да му изкрещя в лицето какво съм изпитвала към него, но в следващия миг размислих. Знам, че трябваше да реагирам на секундата, но единственото, което можех да си помисля, беше "WTF, защо той ми говори? Не бях ли достатъчно ясна с игнорирането си?" Или просто съм станала мега предпазлива към него.
И не мога да спра да мисля за това, което Мартина ми каза.

[24.12.2011 г. 15:37:09] Мартина: не е истина колко те променят някви случки. мислиш си че цял живот ще бягаш и изведнж без да се усетиш, виждаш че се бориш и знаеш кво искаш... и обратно... ако винаги си вървял след тва което искаш и супер много са те сринали, се затваряш дотам че всяка една крачка ти се струва унижение. но в момента въпреки че и аз съм ебати положението, мисля да изстискам до последно квото мога, за да знам поне... то винаги е или не или да, няма средно 

При мен.. беше второто. Абе.. цялото положение е отвратително извратено. Като реших да го забравям, все си повтарях "някой ден ще разбере, че съм била готова на всичко за него и ще съжалява", както и "някой ден ще се срещнем пак", както и естествено "някой ден ще сме заедно и ще бъдем щастливи, а аз ще бъда госпожа Георгиева". А сега, когато го виждам почти година по-късно и ми говори, не знам дали искам някое от тия неща да се случи. Просто.. искам да знае, че съм чувствала нещо изключително силно към него, което ме е променило със 180 градуса. Нали в крайна сметка по това познаваш истинския мъж - променя те веднъж завинаги и израстваш с 5-10 години, без да си се усетила как.
И понеже напоследък се превръщам в нещо неопределено - уж жена, но действащо като мъж, а той е в основата на всичко, или поне в началото на тези процеси, които доведоха до това положение, мисля, че ако най-после излея парата от себе си, ще ми помогне да се издигна над всичко преживяно.  Ще се оттърва от товара и ще знам, че в крайна сметка съм му казала всичко, което съм имала да му кажа. Всеки случай е по-добре от да продължавам да го подминавам като малка гара все едно никога не е съществувал. Най-малкото, защото съществуваше. И премина през космоса ми като ярка комета, която ме изгори и подпали пожар в мен, за да ме превърне в това, което съм.

If you could only see, the beast you’ve made of me.

.
.
.

Тя слушаше. Винаги слушаше, когато се чувстваше така. Отхвърлена.
Стаята я затваряше между четири бели стени, които я дебнеха и чакаха удобния момент да счупят гръдния и кош с натиска си. Тя знаеше. Тя виждаше. Тя усещаше, но никога не предприемаше нищо. Нямаше смисъл. И без това никой не би си направил труда да разбере извратената и нужда да изпитва болка и да се наранява.

Нещо се случваше в главата и. Нещо, което я плашеше до мозъка на костите. Сякаш демон я беше обзел, сякаш друг, а не тя самата се направляваше. Усещаше се обладана, чужда в собствения си свят, в който тя самата се бе изолирала преди време.

Всичко това го бе променил Той.

-Той е виновен. Той трябва да страда. Той трябва да кърви, както аз кървя. – крещеше в нея разгневената и душа. – Той. Той Той!!! МРАЗЯ ГО! НЕНАВИЖДАМ ГО! … Не. НЕ! Не. Не. Не. Не. ОБИЧАМ ГО! И ако не изгорим заедно, ще изгоря сама.

И тя наистина гореше. Огънят в нея я караше да се наранява.

Болката вече не внасяше онова усещане за живот, тя самата беше животът, наркотикът, който я съживяваше след всяка доза.

Нямаше търпение да го види още веднъж и да я удари. Да я удари право в сърцето спринцовката с нещастието и да почувства нещо поне за миг. Адреналинът щеше да се влее във вените и, щом зърнеше ръцете му върху бедрата на една от тях, онези глупави надути пачаври около него.

И щеше да стои отстрани. Наблюдавайки. Велика. Недостижима. Неопетнена от неговата поквареност. Но щеше да отмъсти. И то не с кого да е, а с неговия най-близък.

Изгринчих... отново.

Винаги съм мразела Коледа.
Или поне от един определен период насам изобщо не я харесвам.
Не че си е виновна нещо самата Коледа, просто.. вече не е същата.
Истинската Коледа, тази, която обичам, е с мирис на портокали. Онази, на която се събуждаш и всичко навън е потънало в 60 сантиметра бял прекрасен пухкав като захарен памук сняг, който чака да се тръшнеш в него и да потънеш, правейки отчаян опит да се получат снежни ангели. И тогава тате ни караше да се облечем дебело, грабвахме шейната и заминавахме в планината да се пързаляме и да правим снежни човеци. И чак когато мръкнеше, се прибирахме, изморени от игра и тичане, а мама беше направила топъл чай, който пиехме, гледайки "Милион и едно желания". Разбирате ли.. Коледа
беше магическа, прекрасна, един ежегоден ритуал, триумф на зимата над всичко останало. И поради тази причина винаги нямах търпение да дойде. А сега Коледа се ограничава до мириса на портокали и рекламата на Кока Кола, която между другото вече е ужасна. Забравих да добавя и Сам вкъщи. :D
В един момент човек не може да се запита какво остана от този така прекрасен празник? Дали хората не сме забравили за коледната магия и коледните чудеса? Защото вече и те не се усещат.. Коледата до толкова се е комерсиализирала, че е заприличала на парад на разточителството.
И как да не я мразиш после!

Another Christmas to ruin. 

за всички грешни пътища.

Слушам си Съблаймчето и си мисля за всички онези пъти, в които съм вършила неща, за които съм била убедена, че няма да бъдат с особено добри последици за мен. И все съм избирала the wrong way. И не само the wrong way, ами и the wrong people. Предполагам, проговаря в мен авантюристичната ми натура, която се стреми все към новото, непознатото, а понякога дори непознаваемото. Напоследък обаче ми се налага да подтискам тази си същност, че кой знае до какво ще ме доведе. Във всеки случай пак до грешния път и грешния избор, и грешните хора. It's a good song though. Enjoy it. 

сряда в петък. vol.1

"Хей, ще дойдеш ли с мен в "Петък"?"
"Ми... съжалявам, не мога."
Това ще е последното ми обаждане за вечерта. Вече съм леко бясна и си представям как разкъсвам бавно и парче по парче всяка част от Пламена. Какви са тези приятелки! Отменят срещи в последния момент и те оставят сама с плановете ти за сряда вечер, които очевидно включват много пиене и среща по женски. Но това никак няма да ме спре. Аз вече съм го решила отдавна, че тази вечер ще бъда в "Петък", ако ще и турско да стане. Натъкмявам се набързо в една ултра, хипер, мега, тера, къса пола, една тениска с по-дълбоко деколте, за да могат да се виждат прекрасно изваяните ми прелести, обувам онези сладки ботушки с пухчета и изчезвам.
Има нещо съмнително в цялото това нещо с полите. Като ги облечеш и ставаш направо секс животно. Или ако не това, поне можеш да покажеш стабилно готин дълъг крак, което в моя случай не е съвсем така. Не за друго, просто краката ми са къси. Та.. говорех за полите и за това как променят изцяло излъчването ти. Сякаш концентрират в себе си енергия, която другите дрехи не носят. Джинси - Led Zeppelin. Дънки - Atmosphere. Поли - sex.
И така. Влизам аз в "Петък", напълно непознато място с напълно непознати хора и се чудя къде да седна. Естествено решавам да бъда тежкарка и да застана на бара. Фък! Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че няма никакви столове. Обикалям бара с очи и сканирам един на два метра от мен. Бързо-бързо го придърпвам и се разполагам на него. Мда, вече всичко е чудесно.. само трябва да си поръчам бира и да бъда щастлива.
- Хей. - обръщам се непринудено към бармана. - Бира?
- Да? Каква искаш?
- Е, предложи ми нещо де. Изброявай.
- Каменица, Бекс, Хайнекен, Загорка, Пиринско...
- Пиринско да е.

Чувам едно сладко "пук" и получавам изцерителя си в зелено шише. Мисля си тайничко "Боже, колко ли трагично изглеждам. Сама на бара, пия бира. Утешавам си мъката и чакам себе си да събера смелост да отида да се запозная с Джеф Лагадек." И в тоя момент чувам някъде изотзад:
- Мислех, че никой вече не използва столове тук.
Обърнах се и в миг пред мен блесна една компания от пет мъже, наобиколили ме. Е, значи все пак положението не беше толкова зле, колкото си мислех, че е.
- Новак съм. - отговорих. - Женска му работа. Все трябва да има място, където да си стоваря нещата.
Така се запознах с тях. Петима прекрасни скиори. С прекрасни тела. Може би леко подпийнали, но това не ги правеше по-малко интересни за мен (момичето, което стои само на бара, пие си "Пиринско"-то и не познава никого в бара освен един вокалист, който разговаря с фенките си).
- Знаеш ли, че приличаш на ангелче. - изцепи по едно време Момчил.
- Да, наистина, с тези сини очи. - продължи Алеко.
- Уоу, уоу, уоу, момчета, вие не сте наред. Ама то в мене няма нищо ангелско. - чух се да изричам.
И за кратък миг се замислих, че май наистина няма качество, което да притежавам и да спада към тази категория. Аз съм всичко друго, но не и ангел такъв, какъвто мъжете го разбират. Аз съм кошмар. Един от онези, които карат порите ти да отделят прекалено много пот, онези, които те събуждат посред нощ и те разтреперват до степен n-та. Онези, които са толкова реални, че сякаш действително са се случили. И единственото, което искаш, е да го изтриеш от съзнанието си. Аз съм чиста проба mind-fucking. Захарче, от което ти става прекалено сладко и искаш бързо да го смениш с нещо друго.
Ей така, изведнъж ми се прииска да си пусна косата и да им покажа какво всъщност съм - един съккъбъс, горгоната, която крия в себе си. Издърпах ластичето и косъм по косъм косата ми се разпиля навсякъде. И като огромна магическа перелина се постла върху раменете ми. Знаех, че очите им са изцяло върху мен. Знаех и как щеше да им се отрази това. Те бяха втренчени във всяка частичка, носеща усещането за мен.