и започваш да я пишеш.
постоянно те обземат съмнения: дали някога ще я завършиш, дали изобщо си залужава да я пишеш, дали сюжетът ще е интересен.
и идеята изведнъж не ти се струва толкова готина като в началото.
затова я захвърляш в другия край на стаята, за да не ти се мярка пред очите, уморени от gлавоболието, което те мъчи.
не носиш очилата си.
знаеш, че трябва, но никога не го правиш, защото те е страх да си признаеш, че имаш проблеми с очите, макар това да ти е ясно от години.
и мразиш живота си, този толкова скучен сив живот, който затваря цветната ти същност между четири стени и постепенно губиш цветовете си един по един.
ама нямаш Первол, за да те запази, а така искаш да отразяваш дъгата в болните си очи.
шишето му отдавна е празно и няма какво да се направи по въпроса.
затова си оставаш тъжна избледняла тениска, някога носена с любов, но сега заемаща най-голяма част от коша за боклук.
