Седенето
сама се беше превърнало в любимото ми занимание през последната седмица.
Поредната вечер сама в „Малката текила”, очаквайки нещо да се случи. Паля
цигара от червеното си Боро и се наливам със студен Капитан Морган с кола. През
минута в главата ми се загнездва изречението „Ама че скука!”, но го гоня с
алкохол. Отпивам от рома и всичко отново става някакси поносимо. Чудя се как да
разнообразя вечерта – говоря си с барманите, с хората наоколо, но е същата
тъпотия. Поклащам се бавно със звучащата Ета Джеймс и това е. Положението
започва да става отчайващо, когато чувам в ухото си „Много сте шармантна,
мадам”.
Обръщам
се и виждам ходещ секс. Оглеждам го целия. Отдолу нагоре. Бели Найкове със
зелени ленти. Широки дънки с дълбоко дъно. Бяла тениска на зелени райета. Черен
шал. Набола брада. Бяла шапка с права козирка. Сякаш е плод на въображението
ми. Излязъл от съзнанието ми, за да разообрази вечерта и да ме забавлява. Всяка
дума от неговото първо изречение беше добре премерена и претеглена така, че да
ме впечатли. И успя. Одобрявам го мислено за себе си и отговарям: „Поласкана ли
трябва да се чувствам?”
„Не
просто поласкана, а специална. Филип Петров, приятно ми е.”
„Мария
Димитрва”, чувам се да отговарям.
Ама
този никак не си поплюваше, знаеше как да изиграе всеки свой ход правилно така,
че да е победител накрая. Въпросът беше как и аз да спечеля от цялата работа.
Реално можех да му се правя на интересна цифра време, но това никак не ме
устройваше тази вечер. Но опитах. Само за да покажа класа.
„Мога
да Ви подаря една доста интересна вечер, мадам.”, продължаваше да ме омайва
високият господинчо.
„Знам,
но предпочитам да откажа секс с Вас, Петров. Предполагам това е, което имате да
ми предложите?!”
„Ще
говорим пак по въпроса. Надявам се да преосмислите отговора си, млада
госпожице.”, отсече и изчезна из тълпата.
Мислех
си, че съм прецакала нещата. Всъщност... бях повече от убедена, че съм ги
прецакала. Каза, че ще се върне скоро и така не се и появи отново. Вече бях се
отказала да го чакам, взех си нещата и слязох до тоалетната, като планът беше
да си свърша работата там и да се изнижа към хотела. Но нищо не сработи така,
както го бях измислила. Филип Петров беше по-умен от мен и знаеше как да ме
надхитри. На излизане от тоалетната го видях да стои изправен срещу мен,
втренчил изкусителен поглед в очите ми.
„Сега
какво? Ще се следим ли?”, опитах да го скастря набързо, но не се получи. Защо
ли? Защото още преди да съм казала каквото и да било, той беше допрял устни до
моите и се впиваше в мен. Ръцете му бясно се разхождаха по тялото ми, за да се
вкопчат в косата ми и да прилепят лицето ми все по-близо до неговото. Отдавна
не бях усещала такова електричество.
„Виж.
Полудявам при мисълта за теб. Имаме 47 минути. Идваш ли с мен или не?”
Това
си беше Ултиматомът на Борн направо. Но изходът беше ясен. Нямаше дилема.
Нямаше колебание. Нямаше дори трепване в очите ми, когато казах „Да” и двамата
се запътихме към плажа.
