as we die, both, you and I. [обръщението]

и умирах - me.
и умирах - me.
и умирах - me.
май през цялото време бях само аз тази, която умираше, не само губейки частичка от себе си, но и все пак очаквайки те да ме събереш. но ти така и не се обърна назад, за да видиш онези сини очи, залепени за гърба ти.
нищо подобно не се случи.
предполагам това е, защото ти си себично копеле, което не осъзнаваше какво причинява на току-що прохождащото в любовта дете. така и така разби сърцето ми.. защо е тогава цялото това писание, ще попиташ ти, фармацевте.. защо е цялата тая дандания.?!..
"ще го преживееш. ", това би казал сега, бих го прочела в устните ти, " ще си намериш по-добър, ще ме забравиш и ще си се чудиш един ден к'во толкова си намерила в мен. "
предпочиташ да вракуваш пред това да се изправиш пред истината, нали? не за друго, но те познавам прекалено добре, за да кажа, че те е страх... изпитваш ужасение да бъдеш обичан. мисълта, че си обичан от нежно същество, те плаши до смърт, признай!
за да бъдеш още по-ужасен до отвращение, ще ти кажа..
обичам малкото ти носле, обичам да заравям пръсти в бебешки меките ти коси, обичам да наблюдавам бръчките по лицето ти, обичам да си играя с брадата ти, обичам онази сладка бенка на дясната ти буза.. обичам теб. и никога няма да можеш да промениш това.

там, преди сто лета.

Тъпото е, че музиката винаги определя настроението ми. Може и да е обратното, но често ми се струва, че тя е виновницата за всичко. И това вероятно аз го позволявам, но.. не мога да кажа със сигурност. Иначе е необяснимо как така си стоях и се сетих за детството си.
Сетих се за там. Моето село. Там, където преживях толкова много неща. И ми стана милно. Залипсва ми да ставам рано в 8 и да излизам веднага, несресана, с неизмити зъби, грабвам кифлата с мармалад, която баба ми обикновено ми купуваше и изчезвах.
Какво правехме? Събирахме се цялата махала малки изродчета и обикаляхме улиците. Все търсехме някакви далавери, че да имаме пари, за да ги похарчим за вафли "Болярка" или ледени сокчета. А когато станеше по-приемливо като температура, излизахме навън, за да играем на всевъзможни простотии - кър, лабиринт, жоменка, шише, подаръци и какво ли още не.
Детството ми е една торба откраднати орехи, заровени с пясъка.
Детството ми е къщата на дядо Деньо, който ни учеше как да дърводелстваме, но Красимир му счупи едното длето.
Детството ми е захарно петле, от онези, червените, които циганките продаваха по 0, 25 ст.
Детството ми има дъх на липа.
Детството ми е всички онези вечери, в които стояхме до късно, за да си разказваме страшни истории за умрели хора, странни вещици, проклятия.
Детството ми е пътешествие с колело до близкото село.
Детството ми е най-добра приятелка циганка, която замина незнайно за къде.
Детството ми са "Жената на моя живот.", "Спасители на плажа.", "Алф."
Детството ми са детските филмчета по Картуун-а и Фокс Кидс от 3:00 по БТВ.
Детството ми е едно Нинтендо, пълно с "Танкове", "Супер Марио", "Доктор Марио".
Детството ми е тамагочи.
Детството ми действително ми липсва и понякога се чудя защо днешните младежи го заменят с "порастването". Не осъзнават ли, че това са най-прекрасните години от живота им, когато единственото им задължение е да извикат приятелите си и да скитосват, измисляйки си премеждия, с които да покоряват света. Защото това е, от което се нуждае едно дете. Да задоволява любопитството си, опознавайки света частица по частица.

Васил Найденов - След края на света