Коледата невъзможна = Любовта по Коледа невъзможна

Слушам за пореден път за перфектния ден на Лу Руйд. Велик човек, велика песен. Но моят ден далеч не е перфектен. Коледни чудеса трънки. Няма такива и никога не е имало. Или ако има, траят от два до пет дни МАК-СИ-МУМ. Или съдбата си го връща супер тъпкано за многото хубави моменти, които ми подари от началото на месеца. Обаче чудя се... как става така, че всяка година на Коледа само на мен да ми се случват гадости? Знам, че има гладуващи деца в Африка, ама това не значи, че и аз не страдам колкото тях! Е, може би доста хиперболизирам, ама.. искам си моето малко коледно чудо. Едно такова, което да стопли замръзналите ми вътрешности и да ме направи отвратително щастлива. Може да е само за един миг. Не съм алчна и егоистична и не искам много.
Но не.. моята Коледа е невъзможна. И никога няма да бъде възможна, защото някой по-висш от мен е решил така. Най-лошото е, че този висш очевидно никак не ме обича, защото ми отне и надеждата да бъда щастливо влюбена. Най-отвратителното нещо, което може да се случи на човек, невярващ в коледни чудеса, е за момент нещо да се прокрадне около него и той да се заблуди, че това е нещо различно, и в следващия миг да види как мъжът, в когото е влюбен, се целува с рандъм момиче. Тогава изтръпваш целия, не знаеш какво се случва, обхваща те параноя и единственото, което ти идва да направиш, е да избягаш със сълзи на очи, които бавно покриват лицето ти като прозрачна пелерина. Всъщност, дори и това не помага. Да бъдеш rejected е най-гнусното нещо на света. Особено когато е толкова явно и очеизваждащо. Иска ми се да забия юмрук в лицето на онзи, който е измислил тъпотията, че противоположностите се привличат.
Ех, де да можехме да си сглобяваме мъже по Коледа.
Моят щеше да изглежда като Колин Фарел... или младия Марлон Брандо.

Ще има бенки по лицето.
Ще обича да носи брадата си и да не се чувства в кожата си, когато я няма.
Много, ама много ще обича да ме прегръща.
Не е задължително да слуша музиката, която и аз слушам. Достатъчно е, че ще слуша чувствена музика, която лесно да може да докосне душата му.
Ще е перфектният любовник, знаещ как да ме побърка с една целувка.
Ще е най-нежният мъж на света, който ще милва лицето ми, за да ми покаже колко ме обича и ще отмята онези сладки кичури, които падат и скриват сините ми очи, защото няма да може да отлепи погледа си от тях.
Ще ми казва, че имам най-сладките тръпчинки на света, въпреки че аз смятам, че те са най-гадната част от лицето ми.
Ще обожава да пише, но няма да пише как да е. Ще бъде велик поет - като Шели или пък като Буковски. И всеки път щом напише нещо, ще ми го прочита, докато ме държи в топлите си прегръдки като малко пухкаво кученце.
А аз ще примирам от сладост всеки път, щом ме целуне. Защото ще има най-сладките устни на света. Защото когато ме целуне, малък ток ще преминава между нас.
И много, много, много ще ме обича заради това, което съм.
.
.
.
Жалко, че такъв типаж не съществува.