.
.
.
Тя слушаше. Винаги слушаше, когато се чувстваше така. Отхвърлена.
Стаята я затваряше между четири бели стени, които я дебнеха и чакаха удобния момент да счупят гръдния и кош с натиска си. Тя знаеше. Тя виждаше. Тя усещаше, но никога не предприемаше нищо. Нямаше смисъл. И без това никой не би си направил труда да разбере извратената и нужда да изпитва болка и да се наранява.
Нещо се случваше в главата и. Нещо, което я плашеше до мозъка на костите. Сякаш демон я беше обзел, сякаш друг, а не тя самата се направляваше. Усещаше се обладана, чужда в собствения си свят, в който тя самата се бе изолирала преди време.
Всичко това го бе променил Той.
-Той е виновен. Той трябва да страда. Той трябва да кърви, както аз кървя. – крещеше в нея разгневената и душа. – Той. Той Той!!! МРАЗЯ ГО! НЕНАВИЖДАМ ГО! … Не. НЕ! Не. Не. Не. Не. ОБИЧАМ ГО! И ако не изгорим заедно, ще изгоря сама.
И тя наистина гореше. Огънят в нея я караше да се наранява.
Болката вече не внасяше онова усещане за живот, тя самата беше животът, наркотикът, който я съживяваше след всяка доза.
Нямаше търпение да го види още веднъж и да я удари. Да я удари право в сърцето спринцовката с нещастието и да почувства нещо поне за миг. Адреналинът щеше да се влее във вените и, щом зърнеше ръцете му върху бедрата на една от тях, онези глупави надути пачаври около него.
И щеше да стои отстрани. Наблюдавайки. Велика. Недостижима. Неопетнена от неговата поквареност. Но щеше да отмъсти. И то не с кого да е, а с неговия най-близък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар